Кара издърпва ръката си от моята и се отпуска в стола си.
Очите ѝ светят като луната, която бавно се изкачва по сумрачното небе над купола на Обсерваторията.
— Извинявай — добавям. — Любопитството ми е неуместно. — Прокарвам смутено ръка през косата си и се тревожа, че съм съсипал една иначе съвършена вечер. — Сигурно постоянно чуваш подобни въпроси. Хората все се мъчат да изтръгнат някаква информация от теб. По дяволите…
— Не е това. — Изражението ѝ е напрегнато, но искрено. — Честно. Просто за пръв път ме разпитва човек, който… държи на мен.
Привеждам се напред и подпирам лакти на масата.
— Наистина държа на теб. — Може би твърде много, мамка му. — Ако искаш да говориш за нещо, за каквото и да било, тук съм. Без значение какво…
Тя се засмива тихичко.
— За зрелището и величието на разкошния ми живот, а?
— За каквото и да било — повтарям, отново протягам пръсти и погалвам леко кокалчетата на ръката ѝ. Плъзвам ги нагоре към китката ѝ и я обгръщам.
Кара въздъхва тежко.
— Моето семейство е… сложно.
— Повечето семейства са такива.
— Вероятно ти се струва, че целият ни живот, до последната подробност, е изложен на показ в медиите. Което повдига въпроса за фалшивата реалност. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Отвъд всичко това семейството ми е изтъкано от противоречия. Държим на уединението си, но и… не държим.
Близки сме си, но и… не сме.
Смръщвам се.
— Ами Кел? Изглеждате близки.
Тя кимва.
— Така е. Определено съм по-близка с нея, отколкото с всеки друг.
— Кел е в един от курсовете на Джеси — подсмихвам се, щом си спомням какво каза той за нея. — Беше изненадан, че притежава повече дълбочина, отколкото присъствието ѝ в социалните мрежи намеква.
Кара се кикоти.
— Вярно е. Въпросът е, че… — размахва ръка пред себе си, сякаш може да призове истината от въздуха. — Всичко в семейството ни рано или късно се свежда до имиджа. Е, може би не всичко, но повечето.
— Дори не мога да си представя какво е да живееш по този начин, в светлината на прожекторите. — Тя мълчи, но аз продължавам, защото усещам, че иска да сподели още, нищо че темата я притеснява. — Ти май си единствената Валари, която не държи светът да знае фамилното ти име.
— Така е — извръща поглед и се усмихва насила. — Е, а ти защо стана преподавател по литература?
Тъй като не съм откъсвал очи от нея, ми е ясно, че съзнателно се опитва да смени темата. Вероятно смята, че е споделила повече от необходимото. Въпреки че се държи предпазливо покрай мен и се мъчи да скрие голяма част от себе си, мога да доловя нервността ѝ, когато прехапва устни.
Все още ме възприема като непознат. Непознат, който би могъл да продаде признанието ѝ срещу подходящата цена.
Важно е да ѝ докажа, че греши. Ако за целта се налага да оголя душата си, така да бъде.
— Да се превърна в професор Максим не беше детската ми мечта — отговарям. — Не че се оплаквам. Харесвам работата си.
— Значи е станало случайно? Нещо такова? — примигва Кара и ме изучава настоятелно с поглед, сякаш е решена да получи по-смислен отговор.
— Доколкото е възможно да попаднеш случайно в академичните среди. Сигурно става по подразбиране, щом откриеш, че четенето е единствената ти страст.
Погледът ѝ се вкаменява, но не мога да разтълкувам на какво се дължи. Мачка разсеяно салфетката си. Моментът ми се струва подходящ да насоча разговора обратно към нея, но нещо ми подсказва, че не бива да го правя. Всъщност доста неща.
Изпускам една дълга въздишка.
— Когато бях малък… след злополуката с Джеси… зачетох като луд. Книгите бяха моето убежище. — Млъквам за миг и продължавам: — Не можех да нараня никого, докато отгръщах страници.
Кара кимва. Не със съжаление, а с разбиране.
— Спрях да спортувам и трябваше да убивам времето с някаква дейност. Такава, която да се съревновава с хаоса в главата ми. Ето защо започнах да прекарвам много време в книжарницата.
— „Ректо Версо“?
— Да. Редж и Сара се грижеха за мен, докато мама беше на работа. Позволиха ми да превърна книжарницата в моя лична библиотека. Добре че го направиха, защото поглъщах книгите така, както повечето деца се нахвърлят на видеоигрите.
— И?
Очите ѝ проблясват, сякаш знае, че това не е цялата истина.
— И… Явно нещо в старите класически истории е успяло да прикове вниманието ми. Разчитането на подтекста.
Разгадаването на малките скрити съкровища, които сега се опитвам да разкрия и на вас, студентите.