Кара се подпира на лакът, за да ме погледне.
— Налудничава ли? Защо? Само защото теорията е принадлежала на древна цивилизация? Защото я наричаме митология, а не литература? Защото науката и фактите не я подкрепят еднозначно като доказана история?
Не ѝ отговарям веднага. Май чакам да се засмее и да вметне, че се шегува. Тя обаче не го прави, затова я предизвиквам:
— Какво ми казваш? Че според теб има банда свръхнадарени създания, които се разхождат по небето, когато не пият нектар на Олимп?
— Казвам, че на този свят и във вселената като цяло съществуват много неща, които изобщо не разбираме.
— Добреее — провлачвам. — Ще се хвана на въдицата. Какви неща?
— Като Бермудския триъгълник — веднага отвръща тя, — линиите на платото Наска, Голямата стъпка и дежа вю. — Тогава се надвесва над мен и отново хваща ръката ми, а странната и безумна, но също така ярка и красива енергия пак протича помежду ни. — Като нас, Максим — прошепва тя. — Като… това.
Със закъснение осъзнавам, че съм спрял да дишам. В Кара Валари има нещо забранено, чудато и различно. Но то е и топло, познато и правилно.
Толкова правилно, мамка му…
Която и да е в действителност, времето ни заедно изостря копнежа ми да я разгадая. Да науча всичките ѝ тайни, докато тя ми помага да разкрия моите. Преди това обаче имам друга, далеч по-належаща цел. Трябва да я целувам до насита.
Независимо колко се ужасявам да го направя.
Посягам и махам ластика на опашката ѝ, след което плъзвам пръсти през лъскавите кичури и обгръщам тила ѝ.
Бавно я придърпвам към себе си. Нямам търпение да вкуся устните, изрекли тези думи. Защото те отекват в ума ми като декларация за свобода и в сърцето ми като манифест на истината.
Защото, докато устните ѝ покриват моите, нещо ми подсказва, че двамата сме се докоснали едва до първия слой на една по-дълбока истина. Ужасени сме да продължим нататък… но още повече ни ужасява мисълта какво ще стане, ако не го сторим.
Тринайсета глава
Кара
Целуването с Максим е начинание, което изпразва главата ми от всякакви мисли. Той е способен да предизвиква ума ми, но сега, когато сме толкова близо един до друг, напълно забравям останалите начини, по които си пасваме. Преди секунди мислите ми се въртяха около съзвездия, митове и мистерии — всички неща, на които съм посветила годините си в университета с надеждата да разгадая, и онези, които вече знам.
Сега от мен са останали гореща кръв, пламнала кожа и нетърпяща възражения нужда. Човек. Демон. Или опасна комбинация от двете. Събирам смелост, прокарвам ръка по копчетата на ризата му и плъзвам ръка под подгъва.
Мускулите му подскачат и се присвиват, когато продължавам нагоре. Отделяме устни за миг и топлият му стон облъхва моите. Питам се кое го разтапя така — целувката или докосването. Тогава той ме премества със свободната си ръка, така че бедрата ми да се озоват между неговите.
Когато се притиска в мен, възбудата му е очевидна. Сигурно щеше да е малко неловко, ако не беше опияняващата мисъл как му въздействам. Редно е да се отдръпна. Да смекча напрежението помежду ни. Но искам да подложа самоконтрола му на изпитание, както той подлага на изпитание моя, затова го целувам още по-ожесточено и прокарвам торс нагоре по неговия, усилвайки триенето.
Максим посяга към панталонките ми и обгръща плътта ми в шепи. Собственическото движение предизвиква нова вълна от напрежение между телата ни. През вените ми преминава ослепителен взрив от светлина. Твърде много се случва твърде бързо.
Само че страшно ми харесва. От устните ми се откъсва стон, а пръстите ми се забиват в мускулестите му гърди.
— За бога, убиваш ме с тези панталонки — прошепва накъсано той. — Трябва да спрем. Кажи ми да спра, Кара.
Това май е най-лошата дума, която някога съм чувала — ето защо го целувам още по-силно, за да стане съвършено ясно, че този план не ми харесва. Никак.
— Кара — гласът му е отчаян стон, загрубял от тревога и желание.
— Не искам да спирам. Искам да ме докосваш. Да ме целуваш.
Останалите ми молби отекват мълчаливо в главата ми.
Онези, което включват повече от докосвания и целувки.
Никога обаче няма да мога да споделя тези преживявания с него, независимо колко страстно го искам.
Мисълта е отрезвяваща.
Наистина трябва да спра. Едно е да се натискаме като гимназисти, но случващото се в момента е стремителна гонка по път, който не води към нищо добро. Нямам право да тръгна по този път. Поне не с Максим.