Откъсвам се от устните му, но преди да съм измислила добро извинение, той ме обръща по гръб. Подлага ръка под тила ми, за да ме защити от твърдите плочки, и надвисва над мен.
Докосва нежно устните ми със своите. Извивам тяло към неговото, закопняла за по-близък контакт. Той приема поканата и се привежда, като внимава да не ме смаже. Не че бих възразила. Вече съм напълно обсебена от това да го усещам върху себе си. От тежестта му. От топлината и дъждовното ухание, които долавям по кожата му.
Максим прокарва пръсти по линията на челюстта ми и изминава същия път и с устни, докато дъхът му не опарва ухото ми.
— И аз не искам да спирам. Не вярвам, че някога ще го поискам. Не и с теб, Кара.
Това признание е достатъчно, за да сломи заформящата се съпротива на мозъка ми. Нещо повече — то превъзхожда физическата лудост, обзела сетивата ми. Когато погледите ни отново се срещат, виждам в очите му жар и удивление.
Максим ме целува и нейде дълбоко в съзнанието ми се заражда мисълта, че като нищо мога да се влюбя. В измъчения му шепот, в пламенните му погледи и в начина, по който боготвори всяко късче плът, попаднало под устните му.
Прокарвам пръсти през косата му и примигвам към тавана.
Единствените свидетели на този интимен момент са фигурите, нарисувани в небето. Те не са моите богове, но въпреки това усещам как ме наблюдават. И ме съдят.
Максим се плъзга надолу по тялото ми и хапе зърната ми през потничето. Покрива с горещи целувки голия ми корем.
Не мога да дишам. Никога не съм желала някого толкова силно. Едва ли някога ще се повтори. Но не можем. Аз не мога…
Ала въздишките и стоновете ни все така отекват в ротондата. Следва звукът от разкопчаването на най-горното копче на панталонките ми. Името му се откъсва от устните ми като молитва.
А после — гръмотевицата. Тих тътен, който пренебрегваме, докато припукването на връхлитаща буря не усмирява и двама ни. Отварям рязко очи, щом Максим се размърдва над мен.
Въпросът в сините му очи е същият, който се върти в моята глава. Не трябва ли да се махнем оттук, преди небето да се е продънило? Или да продължим да палуваме на пода на Обсерваторията, докато бурята вилнее отвън?
Бледият лик на Зевс се взира в мен над рамото на Максим.
Повелителят на гръмотевиците. Не знам дали да благодаря на божеството от стенописа, или да го мразя.
— Да си тръгваме ли?
Насочвам вниманието си на сантиметър вляво към красивия мъж, който ме изпива с поглед и лесно може да мине за бог.
Протягам ръка, за да го погаля, и вече съжалявам, че нощта ни заедно приключи. Щом пръстите ми докосват бузата му, нов тътен разтърсва небето.
Максим застава на колене и междувременно ми помага да се изправя.
— Хайде. Да се махаме, преди да е станало страшно. — Обръща се към терасата. — По дяволите. Храната.
— Не се тревожи за нея.
— Сигурна ли си?
— Имам връзки. Забрави ли?
Усмивката му ме изпълва с облекчение. В момента съм толкова объркана. Още не съм се отърсила от преживяното преди броени минути и е възможно никога да не се отърся.
Залива ме нов прилив на облекчение, щом той хваща ръката ми и ме повежда към изхода. Отправяме се безмълвно към лесната пътека с надеждата да се озовем на равна земя, преди дъждът да ни е настигнал.
Спускаме се бързо, но не толкова, че да го изпреварим. В самия край на пътеката ни застигат едри капки. Хукваме към джипа на Максим и точно тогава започва пороят. Скачаме задъхано в колата. Дъждът ни обгръща с бял шум и облива стъклата.
Потрепервам и Максим включва двигателя и парното. Не ми убягват погледите, които хвърля на мокрите ми дрехи. И аз не съм невинна. Той изглежда невъобразимо великолепен в прилепналата по мускулите му тениска.
— Благодаря ти — казвам и търкам ръце, за да се стопля.
— Няма проблем. — Максим отпуска глава назад с тежка въздишка. — Благодаря ти, тате. Точно навреме.
Вдигам вежди.
— Тате?
Максим обръща глава и ми отправя бегла усмивка.
— Нещо като лична шега. Преструвам се, че богът на гръмотевиците ми е баща — сочи с пръст към небето.
— Зевс?
Той се засмива тихичко.
— Знам, че е глупаво. Но май е по-добре, отколкото да се чудя какво е станало с истинския ми баща.
Обмислям трескаво думите му.
— Какво се е случило с истинския?
— Отличен въпрос. Нямам представа, а майка ми отказва да говори по въпроса. Не е идеалната ситуация, когато се опитваш да проумееш кой си.
Потъвам за дълго в мълчание, удивена от внезапното и дълбоко съчувствие, което изпитвам към него. Не разбирам защо някой би крил толкова важна информация от порасналото си дете. Моят произход е грозно дърво от предателства и измами, но поне знам откъде съм дошла. Да живееш в неведение сигурно е много по-лошо. Поне така си мисля.