Отначало погледът на Джеси е смутен, но се избистря, щом се фокусира върху екрана на телефона ѝ.
— Да не би да е…
— Пълно съзвездие, нали? — изпреварва го Кел. — Само че не мога да го разпозная и реших, че може би вие ще успеете.
Джеси увеличава образа, като плъзва пръсти по екрана.
— Не съм сигурен, че някога съм виждал подобно нещо.
— Забелязах го чак тази сутрин, докато преглеждах снимките — продължава тя. — Не помня да съм го забелязала снощи, докато ги правех. Все едно се намира точно върху облаците, не мислите ли? Или може би… вътре в тях?
— Сигурно е само игра на светлината. Отражението на екрана върху стъкло, да речем?
— Бях на балкона на спалнята си — изтъква Кел. — И отворих вратата, преди да направя снимките.
Двамата са свели глави над телефона, а мен ме полазват неприятни тръпки. Не се дължат само на факта, че най-добрият ми приятел се сближава с жена, която толкова прилича на онази, по която съм луднал. Заради темата на разговора им е. Снощната буря. Мислите ми моментално се насочват към нещата, които правех по това време. Към всичко, което чувствах тогава. Усещанията, които препускаха по тялото ми часове, след като оставих Кара пред дома ѝ.
Вълнение, което е ново и пламенно, но едновременно познато по някакъв много странен начин.
Също като сега.
— Е, ще ви оставя със странното съзвездие — обаждам се и отново ставам от стола. — Часовете ми за консултация започват след петнайсет минути, така че…
— Да, да. Ще се видим довечера, приятел.
Джеси ми отговаря на автопилот и дори не вдига поглед от снимката, която огрява заплененото му изражение с електронното си сияние. Уви, това не важи и за Кел. Тъкмо излизам от кабинета на Джеси, когато тя ме настига.
— Професор Максим. Имате ли минутка?
Неприятните тръпки, вече остри като кинжали, ми нашепват да се престоря на глух и да си продължа по пътя. Но от уважение към Кара и към топлите чувства, които тя несъмнено изпитва към сестра си, все пак забивам пети в пода.
— Госпожице Валари — отговарям и се извръщам. — Как мога да ви помогна?
Тя ме настига с няколко крачки и елегантните ѝ обувки с високи токчета потропват по коридора. Останалата част от тоалета ѝ несъмнено е небрежна, въпреки че дънките ѝ са италиански, а на златната верижка около врата ѝ виси трикаратов рубин.
— Вижте — подема тя и гласът ѝ е изненадващо тих, дори нежен. — Дълбоко съм загрижена за сестра си, ясно?
Ставаме двама.
На глас обаче се прокашлям. Любезността ѝ изисква да отвърна по същия начин.
— Благодаря ви, че ми го споделихте.
Кел скръства ръце.
— Е, снощи и тя ми сподели разни неща.
— Във връзка със?
— С вас.
Слава на бога, очаквах го. И съм готов със съответната преструвка.
— С мен? — правя се на изненадан. — В какъв смисъл?
Тя накланя глава настрани и се привежда невъзмутимо напред, за да ме измери с поглед.
— Мисля, че знаете.
Стисвам зъби и изправям рамене.
— Знам, че преподавам литература на сестра ви. Ако намеквате нещо друго…
— Стига.
— Стига… какво?
— Просто спрете. — Кел отстъпва крачка назад и си поема шумно въздух. — Нека се изразя по-ясно. Не ви моля да престанете да отричате, което е направо смешно, при положение че подуших пословичните рози. — Размахва ръка пред мен, сякаш за да нарисува въпросните цветя във въздуха помежду ни. — Може би преструвките пред останалата част от света ще ви помогнат да набиете по-лесно спирачки, що се отнася до Кара.
Гърлото ми се свива болезнено.
— Чисто теоретично, ако се виждах с Кара… в лично качество… защо бих решил да „набия спирачките“ с нея?
Доколкото знам, по-голямата ви сестра е зрял човек със забележително самообладание и контрол върху ума си.
— Умът ѝ? Склонна съм да се съглася. — Възмущението ѝ си е отишло. Гласът ѝ е натежал от някаква друга емоция.
Примирение? Тъга? — Но аз не се тревожа за ума ѝ, а за други нейни части.
Вече и стомахът ми се свива на топка.
— Това пък какво трябва да означава, по дяволите?
Кел поклаща глава, все едно съм я извадил от транс.
— Чуйте. Отправям ви молба, ясно? Просто… я оставете на мира. Възможно най-скоро. Защото, колкото по-дълго Кара си въобразява, че има някакво право на избор, толкова по-лошо — много по-лошо — ще пострада в дългосрочен план.
Стисвам неволно челюст. Неприятните тръпки са се превърнали в ослепителни проблясъци, които се стрелкат току зад очите ми. Не съм имал мигрена от прогимназията, но сега ясно разпознавам признаците.