— Избор? — изръмжавам, ала мога да се закълна, че прозвучава като гръм. Или навън наистина е отекнал тътен? — Тя е умна жена. Каквото и да предпочете да прави с живота, ще разполага с изобилие от възможности за избор.
— Да бе. — Смехът на Кел е горчив и кух, а погледът ѝ се спира за миг върху смрачаващото се небе. — Изобилие от възможности за избор. Точно това представлява животът на жените от семейство Валари.
Примигвам усилено в опит да задържа вниманието си върху профила ѝ. Под този ъгъл и на сумрачната светлина приликата с Кара е още по-голяма. Гордата брадичка.
Малкият нос. Високото гладко чело.
— Горчивият подтекст е една от любимите ми теми — признавам. — За какво говорите, по дяволите? Да, животът ви сигурно често се превръща в тегоба по причини, които не зависят от вас самите, но вие сте зрели хора. Двете с Кара сте напълно способни сами да решавате съдбата си.
Отговорът ѝ се излива под формата на продължителен смях, но този път без злъчна утайка.
— Съдбата ни? — повтаря като ехо тя. — Че как иначе! И това ще ви го призная. Съдбата искрено се забавлява с всички нас. — Вдига поглед, лицето ѝ е изопнато и мрачно, а в очите ѝ горят тревожни пламъци. — Но вие не сте част от съдбата на сестра ми, Максим Кейн. Нито сега, нито когато и да било.
Колкото по-скоро си го набиете в дебелата глава, толкова по-добре.
Пламенните ѝ слова са в хармония с огньовете в очите ѝ, които са достатъчно нажежени, че да ме опърлят. Аз обаче не отклонявам поглед. Не мога. Всяка вибрираща клетка в кръвта, която галопира във вените ми, крещи да не отстъпвам.
Да се противопоставя на всяка дума, изречена от Кел, с всяка частица от съществото ми.
Нова гръмотевица раздира небето, сякаш за да подсили решимостта ми.
Петнайсета глава
Кара
Далтън отваря входната врата, когато спирам колата на алеята. Поздравява ме с изящен жест.
— Добър вечер, госпожице Валари.
Тръгвам към него.
— Здрасти. Майка ми тук ли е?
— Съжалявам, но я няма. Вечеря в „Нобу“.
Понеже Кел не е с мен, за да отвлича вниманието на мама, новината, че тя не си е у дома, е добре дошла.
— И кого покорява тази вечер? — измърморвам възможно най-скришом под нос.
Нищо чудно да е монтирала подслушвателни устройства и на палмите пред къщата. — Нека позная. Новият режисьор на Джейдън?
— Не разпознах господина — отвръща спокойно Далтън и влиза след мен във фоайето.
Завъртам се на пети и се ококорвам.
— Ти си го видял?
— Срещнаха се за кратко в нейния кабинет, преди да излязат.
Изкушавам се да попитам за още подробности, но е по-безопасно да не се меся в делата на майка ми. А и тя си има многоброен антураж, който да се занимава с подробностите.
Антураж, който също отсъства тази вечер, слава богу.
Все пак ми е любопитно що за „господин“ е дошъл да я вземе от къщата и да я заведе на вечеря. Баща ми — ако изобщо може да се нарече такъв — се е задържал в града, колкото да създаде нас тримата. Спомените ми за него са малобройни и незабележителни. Той беше демон, който изчезнал също толкова внезапно, както се е и появил внезапно, след като си свършил работа. Нито повече, нито по-малко. Точно според традицията.
Традиция, за която и аз съм се вкопчила и която ми носи известна утеха при мисълта за собствената ми участ. Един ден и аз ще разполагам с някакво подобие на свобода.
Един ден…
Който няма да е никак скоро.
Въздъхвам дълбоко, поглеждам към задната част на къщата и отново насочвам вниманието си към Далтън.
— Ще отида да видя дали дядо е буден.
Икономът само кимва в отговор. Оставям го в голямото имение, което е празно в повече от едно отношение.
Прекосявам потъналия в тропическа зеленина заден двор напът към скромната къща за гости. Прозорецът отразява мъждукащата светлина на телевизора. Зървам дядо в кухнята.
Отварям вратата и той се обръща към мен. Стои до печката с дървена лъжица в ръка. Очите му грейват, щом ме вижда.
— Кара.
Усмихвам се и отивам да го прегърна.
— Здрасти, дядо. Какво има за вечеря?
Тогава забелязвам празната консерва от супа на плота и отговорът става очевиден. Сърцето ми се свива.
— Консерва? Мислех, че можем да си позволим поне свястна храна за вкъщи.
— Глупости — изсумтява той. — Пилешката супа с фиде ми е любимата. Не се оплаквам.
Смръщвам се, вземам дървената лъжица и разбърквам супата в малката тенджера.