— Е, поне мирише хубаво.
— Вкусна е.
Засмивам се.
— На бас, че е от мононатриевия глутамат.
— А — махва с ръка дядо — Ето, ще стигне и за двама ни. Сама прецени дали е вкусна.
Побутва ме настрани, за да я сипе в две купи. Отнасяме ги до малката кухненска маса, която се намира едва на няколко крачки от печката.
— Какво те води тук, слънчице?
Опитвам предпазливо солената супа. Дядо е прав. Наистина е вкусна. Топлината ѝ ме изпълва със същото утешително спокойствие като неговия поглед.
— Само те наглеждам.
Той изсумтява нещо в отговор, което не звучи никак утвърдително. Когато вдигам глава, установявам, че е извил рошавата си бяла вежда.
— Какво?
Дядо сръбва още една лъжица от супата.
— Благодарен съм ти, че ме наглеждаш, калинке. Просто се питам дали нямаш нещо друго наум.
— Какво например?
— Например твоя тайнствен приятел, ако все още го наричаме така.
Пускам лъжицата в купата си с тихо дрънчене.
— Виждате ли се? — подмята уж небрежно, но не ми убягва сериозната нотка зад думите му.
— Срещали сме се. Но май „приятел“ вече не е най-подходящата дума. — Веднага щом го изричам, разбирам, че е вярно. Че е неоспоримата истина. Максим много бързо се превръща в нещо повече за мен. Много повече.
— Карате ли се?
Въздъхвам.
— Постоянно.
Както когато се престори, че може да ме изгони от курса си.
— И?
— И това така и не успява да ни раздели.
Понякога — често — постига точно обратното. По наелектризиращи, незабравими начини…
Главата ми се пълни с наниз от спомени, които неизменно се въртят около Максим, а дядо ми се умълчава. Не търся някакво дълбоко значение в тишината. Когато става дума за Максим, имам повече въпроси, отколкото отговори, особено сега. Обаче ми се струва опасно да говоря за това с когото и да било, дори с дядо. И особено с Кел, която не ми е обелила и дума, откакто ѝ признах, че се влюбвам в моя загадъчен професор.
— Научи ли нещо повече за него? — не спира да ме разпитва дядо.
Изражението му е по-напрегнато в сравнение с момента, когато пристигнах, и съвпада с настъпилото в стаята настроение. Тревогата му несъмнено е свързана със заплашителната мисъл, че се задявам с мъж, който не е демонът, за когото се пазя.
— Няма представа кой е баща му — отвръщам и си мисля каква болка причинява този факт на Максим, нищо че раната е нанесена отдавна. — И също като мен си задава въпроси за себе си. Знае, че не е като другите.
— А знае ли за теб?
— Не, разбира се — изправям отбранително гръб. — Никога не бих му споделила за семейството си.
Не знам защо, но мисълта да призная на Максим, че съм демон — не че би ми повярвал — ми се струва много по-лоша от това да спя с него. Което само по себе си би било грешка.
Откъдето и да го погледнеш.
Опасна грешка.
Мога обаче да си простя няколко нехайни фантазии, нали така? А и Максим никога няма да научи истината. Никога няма да научи достатъчно за мен, че да проумее какво всъщност означава да си Валари. Никой извън малкия ни кръг не го знае. Но като отговарям уклончиво, звуча като бедното богато момиче — привилегирована и нацупена. От малкото, което е споделил, съдя, че неговото детство не е било розово, финансово и другояче, и че би накарало моето да изглежда напълно преодолимо.
Така или иначе искам да разбера повече за него. Искам да разбера всичко.
Всеки път, когато ми разкрива нещо за личния си живот, нямам търпение да открия още и още. Може би и при него е същото. Може би и той желае да научи истината за мен, както аз постоянно мисля и се питам за неговата.
— Какво ще правиш, Кара?
Този въпрос ме тормози кажи-речи от първата ми среща с Максим. Как да постъпя с това неустоимо, невъзможно изкушение? Пристрастяващият шанс Максим да…
— Не мога да спра да го виждам — заявявам накрая.
Погледът, с който дядо ме удостоява, е неприсъщо безстрастен за него. Накрая измърморва:
— Звучиш доста сигурна.
— Така е — влагам всичко от себе си в отговора. — Дори да исках, чувствата ми далеч надхвърлят волята, която се изисква, за да стоя далече от него.
Още една тежка пауза. Дядо бутва празната си купа настрани, обляга се назад и дървеният стол изскърцва под тежестта му.
— Усетила си, че е повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Какво го прави различен?
— Част от нещата се набиват на очи — казвам. — Първо, той е… огромен. Като бог сред мъжете.
— Което може лесно да се обясни с изключителен генетичен материал.
Този път аз вдигам вежда.