— Същото не важи ли и за нас?
Дядо се усмихва широко.
— Друго имах предвид.
— Не е само това. С очите си видях на какво е способен.
Силата му е невероятна. Освен това се изцерява като по магия. Опита се да го омаловажи, но аз знам на какво станах свидетелка. Не беше нормално.
Дядо отново изсумтява. Звукът ми се струва по-дълбокомислен отпреди, сякаш и той, като мен, се опитва да разгадае мистерията, която представлява Максим.
— Майка му сигурно разполага с поне част от отговорите.
— Максим е сигурен, че тя знае повече, отколкото му споделя.
— Максим?
Примигвам, щом осъзнавам, че за пръв път изричам името му пред дядо си.
— Максим Кейн — изпускам поредната напрегната въздишка. — Няма смисъл да го крия повече. Той е преподавател по литература в „Аламида“.
Дядо се взира продължително в очите ми.
— Играеш си с огъня, Кара.
Размърдвам се в стола си и внезапно изпитвам неловкост… дори смущение. Дядо никога не ме е наблюдавал така втренчено. Енергията, която погледът му излъчва, пък ме удря като пламъци в снежна пряспа — ту ме облива с топлина, ту ме кара да зъзна от студ.
— Знам.
— Дали? Наистина ли?
— Какво означава това? — повишавам отбранително глас.
— Рискуваш всичко, Кара.
Изпръхтявам, но прозвучавам кухо. Каквото и да се случва между Максим и мен, то вече е много по-силно от страховете, които предупрежденията на дядо са способни да породят в сърцето ми. Как да му обясня, че Максим е всичко, което не съм знаела, че желая? Че той не ме гледа така, както ме гледат всички останали? Как се чувствам, щом го направи? И как никога, никога няма да ми омръзне?
— Може би съм готова да пожертвам живот, изтъкан от лъжи, в името на един момент на истина.
Не знам какво мога да направя, но самите думи ми вдъхват смелост и се чувствам се достатъчно храбра, за да ги превърна в реалност.
Дядо затваря очи и прокарва ръка по лицето си.
— Кара… Не знаеш какво говориш.
— Казвам, че не съм готова да приема живот, който ми е даден наготово. Казвам, че не е честно.
— Така е. Но нямаш никакъв избор по този въпрос, ако…
— Ако какво? Ти сам го изтъкна. Всеки има избор.
— Не и в случая.
— Защо? — Във въпроса ми се съдържа гняв, който изразява едва частица от искрените ми чувства. — Защо точно тази ситуация трябва да прави изключение?
— В нашия свят решенията водят до последствия — отвръща той със стегнато гърло. — Последствия, от които не можеш да избягаш. Аз цял живот търпя моите, миличка. Не искам и ти да допуснеш същите грешки.
Изрича го пламенно и ме кара да се замисля. Дядо винаги ме е защитавал. Винаги тихо е поощрявал доброто у мен. Тази вечер обаче нещо се е променило. Боя се, че собствените му страхове са взели превес. Никога не сме обсъждали обстоятелствата, донесли толкова мрак в живота му. Както при повечето фамилни истории, всички знаят основното, но прекалено много детайли липсват.
— Дядо?
— Какво? — изхриптява той.
— Какво наистина ти се е случило? — прошепвам. — Нямам представа защо някой би решил, че заслужаваш това.
— Знаеш достатъчно, Кара. Няма да ти разкривам кървавите подробности.
— Но аз искам да ги знам. Струва ми се, че трябва.
— Дълга история.
Част от тази история е широко известна. Всички са наясно, че Джовани Валари е трябвало да умре преди четирийсет години, когато Малкълм Колфийлд, съпруг на една от най-успешните старлетки по онова време, го застрелял хладнокръвно, преди да насочи пистолета към съпругата си и към себе си. Джио обаче се вкопчил в живота и изпаднал в кратка кома, а после сърцето му спряло, преди отново да забие като по чудо. Малкълм и Пенелъпи Колфийлд не извадили такъв късмет.
През седмиците след стрелбата се разнесла мълва, че Колфийлд откачил, защото Джио и Пенелъпи били любовници, но понеже нямало кой да потвърди или отрече слуховете, с изключение на него самия, мълвата си останала мълва. Нищо в историята не обяснява как дядо ми е избегнал смъртта и вечността в Ада, нито защо се е озовал в Подземния свят.
— Дядо? — подканвам го повторно. — Моля те. Все повтаряш, че не знам и не разбирам. Защо не ми помогнеш да разбера? — Посягам към ръцете му. — Помогни ми да прозра истината.
Пръстите ми тъкмо докосват неговите, когато той скача от стола и започва да разчиства малката кухня.
— Никога ли не ти е хрумвало, че не се гордея с причините, поради които се озовах в тази ситуация?
Замислям се над въпроса.
— Имайки предвид, че съм израснала в семейство на демони, и най-страшното признание едва ли би променило мнението ми за теб.