Той трескаво бърше чистия кухненския плот.
— Не бях светец. Горделивост. Завист. Алчност. Каквото се сетиш. Човек ще си помисли, че като погледнеш Ада в очите и получиш втори шанс, ще се промениш. Очевидно баба ти е била единствената, способна да го постигне. Който и да взема решенията там, долу, явно си разбира от работата.
— Добре, решили са да те използват като пример за назидание. Това го разбирам. Но искам да знам защо.
Той се обръща към мен със стиснати устни.
— Защото си заслужих билета за там, но въпреки това успях да избягам. А те мразят откраднатите души. — Очите му са плувнали в болка. — Понякога се питам кое е по-лошо. Вечност долу или живот с мисълта, че аз съм виновен за всичко. Че моята свобода, ако изобщо може да се нарече така, ви е отнела вашата.
Опитвам се да осмисля трудната истина. Той ми е дядо. Не бих съществувала без него. Наистина ли обаче съм се появила на този свят единствено за да бъда пионка в наказанието му?
Колкото и да го обичам, неговите грешки са предопределили моята орис. Вече го знам със сигурност, която ме убива.
Той въздъхва пресекливо.
— Съжалявам, Кара. В момента не съм добра компания. Защо пак не се отбиеш след една-две седмици, калинке?
Напоследък не съм на себе си. — Пристъпва към мен и ме стисва обичливо за рамото. — Лека нощ.
Преди да съм възразила, дядо се отправя към стълбите за втория етаж. Не искам да си тръгвам, но би било странно и неловко да се задържа тук. По пътя към къщи бих могла поне да си прочистя ума, макар че едва ли ще успея.
Вече съжалявам, че поставих дядо в такава спорна позиция.
Той несъмнено ме обича — поредната причина да ме пази от съдбата, която му е твърде позната. Самоналожено покаяние, което го измъчва от години.
Минавам през голямата къща, но преди да стигна до главния вход, Далтън се появява и отваря вежливо вратата на майка ми.
Тя спира очи върху мен и разтяга устни в широка усмивка.
— Кара! Тук си! Колко хубаво!
Тръгва към мен и аз я прегръщам кратко за поздрав. Над рамото ѝ виждам, че я следва някакъв силует. Мама се отдръпва и му махва — явно това е мъжът, който я е извел на вечеря.
— Ардън. Ела да се запознаеш с Кара. Кара, това е Ардън.
Прието.
Ардън е достатъчно висок, за да скъси разстоянието с две дълги крачки. Протяга ми ръка. Посягам с намерението да се здрависаме, но той улавя пръстите ми и ги поднася към устните си, принуждавайки ме да срещна погледа ми.
Мигновено ахвам — уви, не от удоволствие. Очите му са сиви като въглени, ако изобщо е възможно да им се припише някакъв цвят. Очните му ябълки са тъмни и напрегнати, сякаш не са съставени от ириси, зеници и склера, а са два тайнствени тунела, които водят към незнайни дълбини.
Прилягат на гладката му черна коса и наболата брада по бузите му — от онази четина, която е отгледана напълно съзнателно, а не е резултат от дълъг работен ден или липса на време.
— Очарован съм — прошепва той и ми целува ръка.
Веднага разбирам — по горещината, която излъчва, и енергийните молекули, трептящи помежду ни — че е един от нас.
Отдръпвам дланта си при първата изникнала възможност.
— Приятно ми е да се запознаем — изричам със стегнато гърло и се радвам, че измъкнах ръката си и вече няма нужда да се взирам в безмилостните му очи.
Що се отнася до майка ми, нейните очи са разширени.
Устата ѝ е замръзнала в неизменна усмивка, подобно на дете в лунапарк.
— Толкова се радвам, че си тук, Кара. Мислех да те поканя на вечеря с нас тази седмица, за да поговорим за работата на Ардън.
— Работата му?
Тя се засмива и го докосва по рамото, все едно са стари приятели.
— Да, той се занимава с антики. Тази година си обещах да подходя сериозно към нашите колекции.
— Колекции?
Тя отново се засмива, този път по-насилено.
— Колекциите ни, скъпа. Семейните бижута и… — махва рязко с ръка, докато търси правилните думи.
— Произведения на изкуството и артефакти със специално значение — довършва вместо нея Ардън. — Пазарът за реликви е по-силен от всякога и изключително конкурентен. Мога да ви помогна да се ориентирате и да сключите добри сделки.
— О, супер — отговарям така, сякаш вече нямам пулс, което може и да е вярно. Сериозно, убийте ме тук и сега. Точно от това се нуждае семейство Валари — поредната стая с надценени дрънкулки, които съвсем да раздуят чувството за превъзходство на майка ми.
— И ти трябва да ни помогнеш, Кара — добавя тя. — Не знам нищо за този пазар, а нямам достатъчно време да го проуча.