Смръщвам се.
— А аз имам, така ли?
Мама отвръща подобаващо на раздразнения ми поглед.
— На фона на цялото време, което прекарваш, забила нос в прашни стари книги, е наложително най-сетне да извлечеш някаква практическа полза от познанията си.
Не бих понечила да споря с нея дори Ардън да не беше свидетел на разговора ни. Знам, че вече е решила да ме включи в новия си проект, независимо дали ми харесва, или не.
Убийте ме. Тук и сега.
Тази мисъл често ме спохожда.
— Хайде да пийнем по чаша вино и Ардън ще ти разкаже повече по въпроса.
Ако се съди по спокойния поглед на Ардън, той няма нищо против плана на Вероника да удължи вечерните любезности.
Аз обаче не съм в настроение да се включа.
— С удоволствие, но рано сутринта имам лекции — обяснявам набързо. — Радвам се, че се запознахме. Сега обаче наистина трябва да се прибирам.
Майка ми се нацупва, без да крие раздразнението си.
— Добре. Ще се разберем за вечеря тази седмица. Нали? — отправя обнадеждена усмивка на Ардън.
— Би било чудесно — казва той и най-сетне откъсва поглед от мен, колкото да успокои майка ми.
— Страхотно. Ще ти пратя телефонния номер на Кара. Нямам търпение да започнем.
Шестнайсета глава
Максим
Преди няколко години в последния момент реших да се включа в маратона на Лос Анджелис. Стана така, че през последните осем километра мъкнах на гръб един тип, понеже обещал на приятелката си да го види на финала, въпреки белодробното заболяване, което го остави без въздух. Казваше се Монтагю. Настояваше да му викам Монти. Усмивката на лицето му не повехна и за миг, нищо че дробовете му хъхреха.
В момента ми иде да се прекръстя на Монти.
Защото незнайно как издържах последния час, през който говорих за опасностите на примитивизма, похотта и необузданите апетити, без да се поддам на нито едното от тях.
И без дори да погледна към жената, която ме разпалва със самото си присъствие.
Мога да се справя. Вече съм се справял. Почти.
Остават само три минути…
Майната му.
— Да ти говоря още — нямам сили.
Веднага щом изрецитирвам този стих от песен шеста, затварям решително подвързаната с кожа книга и отсичам:
— Струва ми се подходящо място да спрем за днес, а?
Залата ми отговаря с колективна въздишка на облекчение.
Повишавам глас, за да надвикам шума от отваряне на чанти и включване на телефони.
— За да сме наясно, дами и господа, снизхождението ми приключва с тези три минути по-малко. Очаквам да предадете предложенията си за курсова работа до пет следобед. Никакви хвърчащи листчета, моля. Разпечатан и подвързан текст, на бюрото ми в сградата „Арчър“. Курсовите работи съставят петдесет процента от крайната ви оценка.
Ясно е, че никой не ме слуша — студентите си говорят развълнувано за вечерните събития. Конкистадорският бал е една от връхните точки на учебната година в „Аламида“ — десетдневен купон, който започва с официален прием за набиране на средства, продължава с рок концерт в кампуса и завършва с четиридневен карнавал.
Довечера ще трябва да облека костюм и е задължително да се завъртя на официалното събитие. Тази година балът ще се състои в двора на библиотеката, буквално на няколко крачки от кабинета ми, но този факт не ми носи особена утеха. Е, поне ще имам добро извинение да се измъкна рано — дотогава на бюрото ми ще се е събрала голяма купчина есета за преглеждане.
Изпразнената зала би трябвало да ми донесе известно облекчение, но докато Кара е тук, не мога да се отпусна. По време на лекцията се преструвах, че не я забелязвам, което не значи, че не жадувах за нея с всяка капка кръв в тялото си.
Сега положението се влошава — тя не помръдва от мястото си и ме принуждава да вдигна глава и да я погледна.
— По дяволите.
Думите сами изскачат от гърлото ми, щом очите ми се спират на нея. Тъмната ѝ, блестяща коса е сплетена на хлабава плитка. Перлените копченца на бялата ѝ копринена риза и светлите ципове на излъсканите ѝ боти.
Но най-вече — поредният чифт греховно впити дънки, този път черни, които обгръщат всяка нейна извивка, щом Кара става от мястото си и поема към мен.
— Кара.
— Максим — отвръща тя със същия леден тон.
Стисвам устни. Направо ме смразява до кости, макар че би трябвало да съм благодарен за всяка вкочаняваща сричка.
Истински балсам за самообладанието ми.
— Какво мога да направя за теб днес?