— Хммм. Като за начало, да спреш да ме игнорираш? — тросва се тя.
Слага решително ръце на кръста си и убива всичките ми мисли за заснежени пейзажи. Кълна се, че очите ѝ мятат истински мълнии. Сигурно е само плод на въображението ми, но мога да се закълна във всичко свято, че това е най-хипнотизиращата гледка, която някога съм виждал.
Само дето вътрешните ми противоречия се засилват допълнително.
— Кара, по дяволите.
— Сериозно? Сега ще се ругаем ли? И ще се преструваш, че съм те засегнала?
— Не си ме засегнала, ясно? Просто… — млъквам и прокарвам пръсти през косата си. — Едва ли си даваш сметка какво ми струва да се съсредоточа по време на лекции, когато си тук.
Това звучи ли ти логично?
Тя се залюлява на пети и вдишва продължително.
— Ще помогне ли, ако пак седна на задния ред?
Не ѝ отговарям, защото жадувам за близостта ѝ със същата сила, с която си давам сметка колко е опасна.
— Какво толкова се промени за два дни, че даже не можеш да ме погледнеш?
Сега гласът ѝ е тих и раним. Пламъците в очите ѝ пък са угасени от обида, която къса сърцето ми.
Де да беше само това. Разкъсан съм до основи, че и до онова отвъд тях.
Не мога да го назова, защото през целия си живот се правя, че не съществува. Че в мен няма неща, които е по-добре да си останат непроучени. Обширната тундра на духа ми, покрита със съзнателно натрупан сняг, който в момента се топи главоломно под жежкия ѝ поглед. Нищо че тази топлина се излива под формата на гняв. Или точно заради това.
Изкусителка, която ме влудява. Не ми позволява да избягам, а сърце не ми дава да ѝ се озъбя като дракон в клетка — ето защо оставям тундрата на милостта на пламъците. По-лошо, тайничко копнея за още керосин, който да ги подхрани.
Керосин на име Кара. Пожар, който не бих могъл да потуша.
Умствената дисциплина, която съм си изградил през годините, е безсилна пред тези огньове. Нито тя, нито самоконтролът, страхът и лошите предчувствия са достатъчни. Така че защо изобщо се опит вам?
Отговорът отеква в периферията на мозъка ми. Трещи в гърдите ми.
— Мамка му — мърморя и отивам зад катедрата. Преструвам се, че съм много зает с лаптопа си. Движа пръст по тъчпада, за да затворя програмата за презентации, и това простичко движение ми връща част от самообладанието. Кара откликва на мълчанието ми с ядно сумтене.
— Виж. Не съм някоя лепка. Няма нужда да навираш езика си в гърлото ми, за да се почувствам велика. Но ако и занапред ще ми пробутваш извинението, че трябва да се държиш като преподавател, да знаеш, че не съм единствената, която не се хваща. От всички студенти в курса ти аз най-добре познавам материала, но през последния час ти дори не ме погледна, камо ли да ми зададеш въпрос по същество. Даваш ли си сметка как изглежда това в очите на всички присъстващи, които не са пълни идиоти?
Вместо да ѝ отговоря, насочвам гнева си към лаптопа и го затварям с трясък. Прехвърчат искри, замирисва на изгорели кабели и добавям мислена отметка да се отбия в магазина за електроника напът към къщи.
— Може и да не ти се вярва, но и сред нас, простосмъртните извън клана Валари, има такива, които са в състояние да разберат как изглежда дадена ситуация в чуждите очи.
Мигновено съжалявам за отровните думи. Копнежът ми нараства главоломно, щом Кара отстъпва назад, сякаш съм я пробол с кинжал в сърцето. Връща се на мястото си и бързо събира нещата си в червената кожена чанта. Подозирам, че смутеното ми лице е придобило същия цвят.
— Кара.
— Махам ти се от главата — отсича тя и тихите ѝ думи съвпадат с ритъма на глупавото ми сърце. Губя я. Бързо.
— Кара.
Тя изкачва стъпалата към горния изход и си давам сметка, че разполагам само с един полезен ход. Истината.
— Кел дойде да говори с мен — обаждам се накрая.
Когато най-сетне спира и се обръща, издишвам с облекчение, сякаш в дробовете ми от три дни се е събирал въздух. Признанието ми обаче май само влошава положението.
— Тя… какво?
— Вчера. Дойде в кабинета на Джеси, докато и аз бях там.
Явно държеше да ми обясни някои неща. — Отново прокарвам ръка през косата си. Жестът не прави момента по-малко неловък. Ако не друго, реакцията ѝ потвърждава красноречиво поне едно — Кел не ѝ е споделила нищо за разговора ни.
— Защо ли се учудвам?
Въпреки горчивата реплика, си личи, че новината е тежък удар за нея. Кара сяда на стъпалото и протяга крака.
— Не ми изглеждаш особено учудена — отбелязвам. — Прав ли съм?
— Нещо такова.
Пораженческият ѝ тон се забива в гърдите ми като кука.