— Дискретни, а?
Чак тогава виждам с ужас снимката, поместена най-отгоре в популярния клюкарски блог „Звездна страст“.
О… мамка му.
— Осветли ме, професоре. Явно определението за „дискретен“ се е променило, без да разбера.
Ругая наум, но думите така и не стигат до устата ми.
Грабвам телефона и скролвам надолу. Положението се влошава, когато попадам на надписа „Гореща новина“ под тъмната, но иначе съвсем ясна снимка на двама ни с Кара — на която се държим за ръце и се гледаме в очите — направена в техническата кабинка в дъното на аудиторията. Привел съм се леко към нея, сякаш се каня да я целуна.
Истината е, че тогава се въздържах с цената на херкулесово усилие, но всеки, който види снимката, ще стигне до противоположното заключение. Броячът на посещенията в долния край на страницата е достигнал шестцифрено число и расте пред очите ми.
— Мамка му.
Плъзвам телефона по плота към Сара. Тя го хваща разсеяно, като мести смутен поглед между двама ни с Редж.
— Някой ще си направи ли труда да ми обясни какво става? — пита накрая. — Редж? Не се ли радваме за нашето момче?
Максим? Това не е ли хубаво? Момичето… така де, виж само как те гледа. Ето, виж само…
— Не — прекъсва я Редж. — Не искам.
— Нищо не разбирам. Максим? С тази млада жена… не сте ли заедно?
Изсумтявам шумно.
— Не бих се изразил така. — Свързани и хванати в капан — да, но едва ли заедно. Днешната среща уж щеше да оправи проблема. Кара ще дойде ли изобщо? И дори да дойде, ще бъде ли склонна да излее душата си пред мен?
— Нека не спорим относно семантиката — казва Сара и отново грейва. — Както и да го наричаш, ще поканиш момичето на гости у нас и ще отворим бутилка шампанско, за да отпразнуваме!
— Не — излайва Редж. — Никакви гости и никакво шампанско. — Стрелва ме с отровен поглед и смотолевя: — Нуждая се от нещо по-силно.
Преди Сара да е възразила, звънчето на вратата пропява зад мен. Мелодията му още не е утихнала докрай, когато сетивата ми долавят по-приятни вибрации.
По-приятни. И по-неприятни.
— Кара.
Никоя криза не може да лиши името ѝ от силата, която упражнява върху мен. Наслаждавам се на вкуса му още една-две секунди, докато тя върви към мен с рокля, която стига почти до глезените, и широкопола шапка в същия цвят.
Тъмната ѝ коса се спуска по раменете на вълни, досущ като вълните на обожание, които се изливат от гърдите ми.
— Здравейте — поздравява тя Редж и Сара със сладка усмивка, преди да насочи големите си красиви очи към мен. — Добро утро, господин Кейн. — Изрича го ясно и бавно, сякаш за да подчертае, че ме приема като нещо повече от свой преподавател и даже приятел.
Присяда на столчето до мен и се надига на пръсти, за да ме целуне по бузата. Изтръпвам несъзнателно от допира. Колкото и да ме радва този интимен жест, той означава само едно — Кара още не е научила новината. Бурята още не се е разразила.
Всеки момент обаче ще се случи.
Разбирам го, веднага щом стисвам ръката ѝ, като че ли съм попаднал в плаващи пясъци и тя е тънкото клонче, за което се държа. Виждам го във внезапното напрежение, сковало устните ѝ и засенчило очите ѝ. Усещам го в начина, по който премества нервно тежестта на тялото си. Кара вече го долавя, като тропическа буря, която всеки миг ще връхлети беззащитен бряг.
— Максим. — Ето я и пресекливата дрезгавина в гласа ѝ. — Какво има? Какво е станало?
Мъча се да си придам кротка усмивка, но бързо се отказвам — няма смисъл.
— Няколко снимки са стигнали до медиите — отвръщам предпазливо. В първия миг тя не реагира. После стисва пръстите ми като в менгеме.
— Снимки — обажда се накрая. — Наши?
Поемам си дълбоко дъх и си осигурявам още няколко секунди, за да подредя хаоса в главата си и да намеря най-безболезнените думи. Очевидно обаче съдбата е тази, която ще се смее последна, защото въпросните секунди се оказват и заключителните акорди на нашето измамно спокойствие — сапунен мехур, който се пръсва от проблясването на светкавица откъм предната врата. И още една откъм служебния вход. И трета през прозореца, чиито щори Редж вдигна по-рано.
— Да му се не види! — възкликва Сара. — Какво, по…?
— Махайте се! — вика Редж с пълно гърло. Хуква към предната врата, отваря я широко и размахва пръст към тротоара отвън. — Това е частна собственост, пиявици такива.
Ей сегичка ще звънна на полицията. Гледайте да не ви завари тук.
Папараците си плюят на петите, а Редж затръшва вратата с люта псувня.
Сара се взира в нея със зачервено лице и облещени очи.