— Леле мале, изведнъж стана интересно.
При други обстоятелства сигурно бих удостоил закачливата реплика на Сара поне с лека усмивка. В момента обаче не ми е до смях. Мога да мисля само за жената, която притискам към гърдите си с желязна хватка през кръста.
За щастие, периферията на шапката крие лицето ѝ, което тя е заровила отчаяно в предницата на тениската ми. Струва ми се, че усещам и влага от сълзи. Но не много. Раменете ѝ са целите във възли — знак, че се опитва да запази самообладание. Дотук с популярната теория, че момиче като нея трябва да е свикнало с нежеланото внимание на папараците. Военните зони не би трябвало да са нормални за никого. А и не са само папараците — пред книжарницата започва да се събира тълпа от поне двайсетина души, ако не и повече.
Свеждам глава и прошепвам в ухото ѝ:
— Тук съм.
Старая се думите ми да прозвучат утешително и влагам в тях всичко от себе си, от духа и сърцето ми.
Но тя не е добре. Усещам, че се е напрегнала като пружина в обятията ми, а това събужда с ритник рицаря в мен.
Минавам към действие. Водя я с три големи крачки към една ниша в стената зад бара. Раменете ми стърчат, но иначе нишата е достатъчно широка, за да побере Кара и по-голямата част от тялото ѝ.
Разтривам нежно ръцете ѝ.
— Веднага щом пристигнат, полицаите ще разчистят тротоара. Ще те изведа през задния вход. Или още по-добре — може да останеш тук цял ден.
Последният вариант ми допада най-много, което, без съмнение, е проличало в гласа ми, но Кара продължава да трепери — изгърбила е рамене, сякаш е прикована към мост, повлечен от бурна река. Но когато най-после вдига глава, в очите ѝ има нова надежда.
— Ще ми позволиш да го направя? — прошепва Кара.
Поднасям ръка към лицето ѝ.
— Все едно ме питаш дали бих си позволил да зърна Рая.
Тя въздъхва умилително и най-сетне се отпуска. Ала не толкова, че да ме пусне. Сърцето ми препуска в галоп, щом ръцете ѝ се сключват около врата ми, а едната се плъзва към косата ми. Предпазливата ѝ усмивка ме разпалва… притегля ме. Въпреки врявата отвън, ще я целуна. И тя ще ми позволи.
Нищо не може да скъса връзката ни. Нищо не може да удържи страстта ни.
Само дето, щом устните ми доковат нейните, един безсърдечен звук изтрещява в джоба на роклята ѝ. Под неговия съпровод спокойствието, което е обзело Кара, изчезва, пометено от бурната река, отнесла моста под краката ѝ.
Не. Още по-зле.
Кара вади телефона, който продължава да врещи като сирена за торнадо и жужи като десет пчелни кошера.
— Майка ми е.
— Сигурен съм, че знае как работи гласовата поща.
— Не разбираш. И по-добре, повярвай ми.
Слага длан на бузата ми, сякаш мелодията от обаждането на майка ѝ е сигнал за бягство. В същия миг получавам прозрение. Ако сега не ѝ попреча да си тръгне, ще я изгубя.
— Не си отивай, Кара. Никой от нас не го очакваше, но…
— Това е по-важно — трепери гласът ѝ. — Съжалявам.
— Твърдиш, че онези идиоти с фотоапаратите и изводите, които някой би си направил от снимките им, са по-важни от чувствата ми към теб… от привличането, което ме убива?
— Не. Но това е моят живот. Не съм си го избирала. Така стоят нещата. — Диша на пресекулки. — Съжалявам, Максим.
Много, много съжалявам… но трябва да си вървя.
— Няма да те пусна да си отидеш просто така.
Не е рационално и сигурно е нечестно, но точно сега съм склонен да използвам предимството на физическата си сила, за да я задържа още малко при себе си.
— Моля те. Ако не си тръгна, тя ще дойде тук и…
— Нека заповяда.
— Максим.
Нищо в отчаяната молба и треперещите ѝ ръце не ме подготвя за следващото ѝ действие. Тя ме отблъсква с всичка сила. Сила колкото на дузина едри мъже.
Достатъчна, че да ме изтласка с няколко стъпки назад.
Това е ново преживяване. Никой никога не е успявал да ме помръдне и на сантиметър, камо ли на няколко стъпки, без да съм го допуснал съзнателно. Май не ми харесва. Никак.
Докато се мъча напразно да осмисля случилото се, Кара ме наранява по-лошо. Погледът ѝ, изпълнен с терзания и противоречия, е по-болезнен и от най-силния физически удар, който може да ми нанесе.
— Съжалявам — повтаря тя.
Този път, когато се обръща и хуква към задния вход, не помръдвам — застинал съм, но не само заради болката от раздялата. Не само защото си е тръгнала и ме е оставила да се терзая насред канеленото ухание и красивата шапка, която се търкаля на пода в краката ми.
За пръв път се питам дали течението на реката помежду ни не е сменило посоката си. Защото унищожителната мощ на чувствата, с които Кара си тръгна, притиска гърдите ми като бетонов блок. Сърцераздирателната болка в очите ѝ.