— Може и да сме уловени в капан между два свята, Кара, но служим само на едно царство. — Гласът ѝ е по-премерен от всякога. — Може и да не сме войници, но сме лоялни. Няма да властваме долу, но бихме могли да живеем като царе тук, стига да служим добре. Ако отдадеш тялото си на друг, преди да си изпълнила дълга си, ще нарушиш това обещание. Всички ще страдаме. Не само ти.
Стисвам силно очи. Няма да се разплача, нито ще я моля за друг отговор. Може и да искам такъв, но се боя, че знам какъв ще бъде. Какви ще са отвратителните подробности, с които майка ми охотно ще ме засипе, докато разяснява надълго и нашироко смисъла на последните си две изречения.
— Скъпа Кара — продължава тя с възсладкия глас на майка, която успокоява разстроено дете. — Трябва да слушаш главата, а не сърцето си. Демонската кръв, която тече във вените ти, е най-големият ти дар. Твоят най-ценен актив. Длъжна си да го предадеш на следващото поколение, така че децата ти да са по-силни и от теб. Щом се случи, ще разбереш колко си важна за всичко това. Твърде важна, че да се предадеш на тези дребни копнежи. С други думи, засега трябва да преустановиш всякакви взаимоотношения с простосмъртни.
След като изпълниш дълга си, ще си свободна жена. Ще можеш да се занасяш с когото, където и когато пожелаеш, и да имаш всякакви любовници.
— Не искам да имам любовници.
Изричам го с нормален глас, макар че ми иде да го изкрещя. Стомахът ми се обръща дори при мисълта за подобна връзка, какво остава за множество такива. Искам да бъда с някого. Да се влюбя в този човек. Да следвам мечтите си. И сега, повече от всякога, го разбирам с кристална яснота.
Майка ми въздъхва тихо.
— Мен ако питаш, най-добрият начин да се справиш с изкушението е да го премахнеш. Ще говоря с ръководството на университета и ще го накарам да уволни Кейн заради простъпката му. Все трябва да е нарушил някаква политика.
Цялата те е опипал.
Вдигам панически глава.
— Не!
Тя извива предизвикателно вежда.
— А как иначе да постъпя? Положението никак не е цветущо.
И ще става още по-лошо, ако двамата продължите да се срещате, било то и чисто професионално. Запомни ми думите.
Това приключва днес.
Давя се от ужас. Не мога да скрия унизителната молба в очите си. Само дето тези на майка ми далеч не са спасителна лодка. Тя по-скоро връзва тежък камък за глезените ми, твърдо решена да потопи мечтите ми веднъж и завинаги.
Заедно с духа ми.
Преглъщам шумно, съсипана от онова, което се каня да кажа. Представях си всякакви последици, но не и това. Майка ми обаче не ми оставя друг избор. Ще бъде адски щастлива да го чуе. Не ме е заблудила и за миг с престорената си тъга.
— Знам колко ти е трудно, Кара, но…
— Ще прекъсна.
Стаята се изпълва с гъсто мълчание. Енергията между тези стени бездруго е достатъчно непоносима, а долавям и реакцията на майка ми още преди внезапно да отпусне рамене. Облекчение. Огромно облекчение.
Точно каквото очаквах.
Тогава защо съм толкова разочарована?
Затварям за миг очи, колкото да спра сълзите.
— Ще напусна университета.
— Сигурна ли си, че го искаш?
Пита само защото знае предварително отговора. И защото държи и аз да съм наясно с него, нищо че гърлото ми гори, а сърцето ми е разбито.
— Не, разбира се, но няма да съсипя кариерата на Максим заради това. Вината е моя, не негова.
Ала ако можех да започна отначало, нямаше да променя нищо — нито една дума, нито едно действие. Няма значение, че майка ми преплита пръсти пред себе си, като че ли току-що е договорила сделка с благоприятни условия.
Шах и мат. Тя печели.
Тя винаги печели.
— Щом такъв е изборът ти — а това наистина е избор — ще го приема.
Въртя се из кухнята, приготвям си чай и се чудя дали да не се промъкна в къщата за гости. Но не знам какво ще кажа, щом стигна там. Дядо няма нужда да го натоварвам с моите проблеми. Поради свои си причини — без дори да броя факта, че самият той ще е част от наказанието ми — вероятно ще подкрепи решението на майка ми.
По дяволите.
Поставена съм под психологическа карантина в тази къща.
Тази мисъл ме кара да поклатя невярващо глава, както всеки път, когато размишлявам за бъдещето си. Защо представите ми никога не съдържат дори проблясък от предначертания ми път? Защо не възприех поне част от него като нещо неизбежно и реално?
Приемах го с ума си, но не и със сърцето си. Едва ли някога ще го направя. Дори когато имам деца. Въпреки славата и парите. Бавната смърт на мечтите ми със сигурност няма да помогне. Още по-малко мисълта, че ще трябва да продължа напред без Максим…