— Ето те и теб.
Обръщам се, щом чувам неизменно самоуверения глас на Ардън. Нямам сили да го поздравя, нито намирам думи да го попитам защо напоследък постоянно се мотае тук. Като улично куче. Сладко, но неканено — и винаги там, където въздухът мирише най-апетитно.
Само дето не съм в настроение да търпя присъствието му.
Целият ми свят се срина в рамките на няколко часа. Сърцето ми е разбито и никога няма да се изцели. Максим даже не подозира, че всичко между нас е приключило. Този факт ме прорязва толкова дълбоко, че очите ми отново се пълнят със сълзи — не че Ардън би се трогнал от подобна проява на слабост, разбира се.
Той оставя сакото си на един стол и идва при мен до мивката. Обляга се на плота и ме измерва с поглед.
— Разстроена си — отбелязва тихо.
— Не искам да говоря по въпроса.
Нито с теб, нито с когото и да било.
— Не е нужно. Майка ти ми разказа.
Врътвам очи.
— Толкова се радвам, че личният ѝ дилър на произведения на изкуството е наясно със семейната ни драма.
Ардън дори не трепва. Само ме гледа замислено.
— И двамата знаем, че съм повече от това, Кара.
Вдигам поглед и мигам на парцали — миглите ми потрепват в ритъма на сърцето ми и търся в изражението му знак, който да ми подскаже накъде бие. Откривам твърде много самочувствие. Твърде много собственическо чувство — дръзко и дори нахално. Той накланя леко глава.
— Наистина ли не знаеш? — докосва бузата ми с върховете на пръстите си. — За твой късмет, дори наивността ти ме възбужда.
Отдръпвам се рязко и присвивам очи.
— Не ме пипай.
Ноздрите му се разширяват, но все пак отмества ръка.
— Малките ти бунтове приключиха. Отлагането — също.
Както и закачките в кабинета на професора.
Правя още една крачка назад и по дланите ми полазват горещи тръпки.
— Моля?
Ардън ми отправя неприятна гримаса.
— Усещах, че някой те разсейва. После те видях на благотворителния бал и всичко си дойде на мястото. Веднага щом онзи вол се натресе в разговора ни, разбрах, че между вас има нещо. И двамата изобщо не умеете да лъжете.
Скръствам ръце, сякаш така мога да се предпазя от онова, което Ардън очевидно знае.
— Трябва да призная, че когато тръгнах след теб и те видях притисната към прозореца му на четвъртия етаж, много се ядосах — оголва леко зъби. — Дори се изкуших да се кача при вас и да поправя собственоръчно нещата, но после реших да ги оставя на съдбата. Ако нарушеше клетвата си, поне щях да си доставя удоволствието лично да те завлека у дома. — Свива и отпуска пръсти в юмруци, а в очите му просветва някакво зло. — И нямам предвид уютното гнезденце, което сте си спретнали на Хълмовете.
Не намирам и една-едничка дума в ума си — никаква словесна или безмълвна реакция. В главата ми цари пълна празнота. Бездна. Мозъкът ми е заровен под дебела пряспа от отрицание.
Не мога да повярвам на ушите си.
Не е възможно… Той не може да е…
— Не — ахвам. — Ти не си…
— Аз съм твоят инкуб, Кара. Въпреки че би ми било изключително приятно да те изтезавам по пътя към Ада, откровено казано, предпочитам да те чукам тук, на земята.
Отварям уста, но думите отново ми изневеряват. Гърлото ми е пресъхнало.
Той изправя рамене и проявява наглостта да се засмее.
— Толкова ли си изненадана?
Изненадана? Смятах, че денят ми е достатъчно лош, но явно съм грешала. Ако през последните две седмици Максим не играеше главна роля в мислите ми, сигурно и сама щях да се досетя кой е Ардън. Щях да прозра истинските му намерения.
Истинската му цел.
Целта, която е крил от мен. Но не е виновен само той.
Клатя глава и в ъгълчетата на очите ми запарват сълзи.
Майка ми е знаела. Знаела е през цялото време.
— За-защо не ми каза?
— Майка ти сметна, че ще е по-добре да ти поднесем новината постепенно. Да си поиграя с теб, преди да ти скоча — подсмихва се, сякаш всичко това е забавна игра, в която да се включа с усмивка.
Само дето ми се повдига. Отвратена и съсипана съм.
Трябва да се махна оттук.
Завъртам се и хуквам през къщата. Не бих имала нищо против да заявя на майка си какво мисля за нея, но в момента е по-важно да се отдалеча от Ардън.
Само че той тръгва след мен, настига ме до колата ми и ме обръща рязко към себе си.
— Пусни ме!
Опитвам се да измъкна ръката си, но е невъзможно.
— Няма да стане, любов моя.
Притиска ме с тялото си към вратата на автомобила, като ме принуждава да го почувствам целия въпреки негодуванието ми. Пъха пръсти в косата ми и я стисва в юмрук, така че да не мога да помръдна. Изскимтявам неволно, но само подхранвам силата на хватката му. Дръпва лицето ми към своето, толкова близо, че виждам огъня в очите му. Или пък е просто отражение на пламъците в моите.