— Вече си моя, Кара.
Бих могла да изпищя, но няма да помогне. Никой в къщата няма да си мръдне пръста. Такова е положението. Дългът ми повелява да стана невеста на този демон. Негова играчка.
Негова собственост.
Умът ми е бомбардиран от думи. Те се изтръгват от гърдите ми под формата на ръмжене:
— Никога няма да бъда твоя.
Ардън ми отговаря със злобна усмивка, от която стомахът ми се обръща.
— Моя си. Ти си подарък. Създаден лично за мен — допира устни до шията ми и прошепва в ухото ми: — Бих те взел още сега, независимо дали го искаш, или не, но семейство Валари се превръща във фаворит за онези, които притежават истинската власт. Ето защо ще се държа мило, ако и ти се държиш така. Ако знаеш какво е добро за семейството ти, няма да кажа на никого долу за малкото ти подхлъзване с професора.
Трудно ми е да дишам. Сърцето ми ще изскочи. Полагам неистови усилия, за да не го отблъсна и да не му издера очите.
Той е по-силен от мен и много по-опасен. Трябва да се измъкна от лапите му, дори това да означава да се държа мило… засега.
Той плъзва устни надолу по врата ми.
— Е, какво ще кажеш, любима?
— Не искам да се караме — прошепвам едва доловимо. — Моля те.
Ардън се отдръпва леко и толкова бавно, че се чудя дали някога изобщо ще ме пусне. Накрая все пак отстъпва цяла крачка назад. И още една. Прикрива с лекота безмилостния демон в себе си. Пъха ръце в джобовете си и се усмихва широко, сякаш сме се разбрали и сме на една и съща вълна.
Нямам намерение да му обяснявам колко дълбоко греши.
— Вечеря следващата седмица?
Кимвам отривисто — готова съм да се съглася на всичко, за да се махна по-бързо оттук. Поемам си дълбоко дъх и влизам в колата. Запалвам двигателя с треперещи ръце, решена да се отдалеча от него възможно най-много и по най-бързия начин.
Докато минавам през портите на къщата, която се е превърнала в затвор, давам нова клетва пред себе си — че никога повече няма да се върна.
Никога.
Щом излизам на булевард „Сънсет“, карам няколко пресечки и правя десен завой по Бевърли. За мой късмет, откривам празно място до тротоара под една от палмите, които обграждат градския парк. Седя няколко минути в мълчание и чакам треперенето, обхванало цялото ми тяло, да отмине. После звъня на Кел.
Тя отговаря с прозявка.
— Здрасти, Кей-демонче. Как я караш?
— Къде беше, по дяволите?
— Цял следобед бях на спа. Сега си включвам телефона.
Защо? Какво става?
— Всичко. — В гърлото ми засяда хлип и бързам да го преглътна. — Всичко е пълна каша.
— Може ли да уточниш? — Кратка пауза, последвана от: — О, почакай. Леле, ужас! Сега го видях. Ох, Кара!
— В „Звездни страсти“ ли?
— Ами… навсякъде. Телефонът ми направо ще се взриви.
Мамка му. Когато се появи подобна новина, или остава без никакъв отклик, или се разпространява като горски пожар.
Няма среден вариант.
— Трябваше да внимавам повече.
— Да внимаваш? Изобщо не трябваше да се закачаш с онзи тип!
— Ти постоянно се закачаш, Кел. Недей да ме лъжеш и да твърдиш обратното.
— Изобщо не е твоя работа. Когато ме хванат, ще си призная, обаче няма да ме хванат, защото не съм толкова тъпа, колкото някой друг. Какво ще каже мама?
— Вече говорих с нея.
Следват няколко бавни секунди на мълчание.
— И?
— Напускам „Аламида“. Тя заплаши, че ще уволнят Максим.
Нямах друг избор.
Тежката въздишка на Кел изразява разочарованието — и страха — които не би изрекла на глас.
— Ако щеш вярвай, но това дори не е най-лошото.
Примигвам, за да преглътна сълзите, които напират от часове.
— Има и по-лошо? Как е възможно?
Паля колата и правя обратен завой към булеварда.
Маневрата нарушава всички правила за движение по пътищата, но в момента не искам да съм и на една пресечка по-близо до Бевърли Хилс. Въпросът на Кел ме преследва, нищо че самата аз го провокирах. Как може нещо да е по-лошо от това? Напът съм да загубя всичко, което ми е скъпо.
— Изпратили са някого за мен.
Нова дълга пауза. Знак, че Кел е разбрала за какво ѝ говоря.
— Кой?
— Търговец на антики, когото мама ми пробута, уж за да му помогна в подбора на новата ѝ колекция. Ардън Прието.