Двамата решили, че ще е забавно да го опозная, преди да ми съобщят голямата новина. Днешните изпълнения на папараците явно са им развалили веселбата.
— Триста дяволи.
— Идея си нямаш колко си права — мърморя под нос.
— Какво ще правиш?
В гласа ѝ има съчувствие. Отлично знам защо. Защото тя ще е следващата. Независимо какво ще се случи с мен, нейната съдба също е решена. Де да не беше така… Де да можехме да намерим някакъв изход…
— Трябва да помисля. За щастие, успях да се измъкна от Ардън, преди да е направил нещо повече от това да ме опипва като първобитен човек, което сигурно репетира от години.
Тя вдишва шумно.
— Сериозно ли? Вече ти е налетял?
— Защо не? Какво си мислиш, че се случва, Кел? Това не ти е старовремско ухажване. Той няма да се появи на прага ми с букет цветя и да ме покани на разходка с надеждата да си открадне някоя целувка. Той е шибан демон. Готов е жива да ме изяде.
— Вярно. Мамка му. Виж, ела си вкъщи и ще поговорим.
— Тази вечер няма да се прибера — натискам газта и минавам на жълто.
— Кара.
— Когато говориш така, звучиш досущ като мама.
— Да, защото трябва да се вслушаш в здравия разум. Недей да ходиш при него, чуваш ли!
Няма значение какво казва Кел. В момента, в който се откопчих от Ардън, знаех точно къде ще отида. Трябва да се видя с Максим. Дори да е за последен път.
— Не се тревожи, Кел. По-лошо от това едва ли може да стане.
— Изобщо не си права. Сещам се поне за дузина сценария, които могат да влошат още повече положението. За теб и за двете ни. Затова обръщай и се прибери у дома, за да измислим нещо.
У дома. Думата ми причинява болка. Става още по-зле, щом се сещам за казаното от Ардън. В момента двамата с майка ми сигурно заговорничат как да ми наложат волята му.
Предречено е. Това са последните няколко часа, останали ми от съкровището, което преди наричах моя собствен живот.
— Няма какво да измисляме, Кел. Стигнала съм до точката, в която или трябва да се подчиня на правилата, или да ги наруша.
— Това пък какво трябва да значи? — гласът ѝ се извисява с една октава и звучи паникьосано.
Въздъхвам. Изтощена съм, направо изцедена. Целият ден е токсичен.
— Кълна се, че няма за какво да се тревожиш. Утре сутрин ще се прибера.
— Кара…
Усещам, че това е последната ѝ молба. Налага се да разбия надеждите ѝ и да спечеля поне частица от доверието ѝ.
— Направи ми една услуга. Не казвай на мама.
Тя изсумтява.
— Проклета да си, Кара. Добре. Само не върши глупости.
Двайсет и втора глава
Кара
— Не върши глупости — мърморя под нос.
Докато карах насам, и за миг не ми хрумна да направя обратен завой. Нито веднъж. Магнетичното привличане между Максим и мен е по-силно от всякога, простира се над целия град и ме тегли към прага му.
Денят е прелял в нощ и енергията, която се усеща във въздуха, някак се е укротила. Нощта винаги носи спокойствие, но дълбоко в себе си знам, че Максим е единствената ми надежда за истински покой. Толкова много искам да го видя, че ме боли.
Чувам нежния басов ритъм на джазовия инструментал, който се лее от другата страна на вратата му. Минаха броени часове, откакто го оставих в книжарницата. А толкова много неща се промениха оттогава…
Накрая събирам смелост да почукам и отстъпвам назад.
След няколко секунди той отваря вратата. Внезапната му поява е като силен вятър, който като нищо ще ме събори. Аз обаче удържам на порива и се подготвям психически за близката среща.
Очите му са тъмни на слабата светлина, а изражението му — безразлично. Не е ядосан. Не е никакъв. Мълчи и не помръдва. Заема целия праг, подпира ръце на рамката и тялото му е обзето от напрежение. Това е единственият знак, че присъствието ми тук значи нещо за него.
Да го видя обаче е някакво облекчение, нищо че изглежда готов да изтръгне вратата от пантите ѝ.
— Няма ли да ми проговориш? — питам и гласът ми се прекършва.
Мълчанието му ме убива и задушава последната ми надежда.
Максим забива поглед в пода.
— Страх ме е, че ако не кажа каквото трябва, ще си тръгнеш.
Притихнал е, сякаш е мъчително да изрече думите.
Най-после издишвам и незнайно как устоявам на порива да се хвърля през невидимата стена, която ни разделя, и да се озова право в обятията му. Защото не мисля, че този път електричеството между телата ни ще бъде достатъчно.
— Съжалявам… съжалявам, че те блъснах.
— Ти ме отблъсна — вдига очи той. Тъмносините кръгове около ирисите му стават още по-наситени. — Постоянно ме отблъскваш. Това е много по-лошо.