— И за това съжалявам. — Последната дума засяда в гърлото ми. Днешната емоция се завръща с пълна сила. Преглъщам с усилие и правя и невъзможното, за да я удържа. — Съжалявам и че те въвлякох в живота си. Нямаше представа в какво се забъркваш. Но никога не бях изпитвала подобни чувства към друг мъж. Трябваше да ги запазя за себе си. Не биваше да те притискам за повече.
Максим затваря очи.
— Кара.
— Вече не мога да върна времето назад. Не мога да поправя случилото се. Не мога и да се преструвам, че не искам да бъда с теб, при положение че си единственият човек в живота ми, заради когото би ми хрумнало да наруша правилата. — По бузите ми се стичат горещи сълзи. Поемам си треперливо дъх и събирам сили да продължа: — Когато съм с теб, не е нужно да се преструвам. Дори ако не мога да ти покажа всичко, пак имам чувството, че ме виждаш такава, каквато съм. Не желая да загубя това.
Задавя ме хлип. Язовирната стена се пропуква. Пелената от сълзи почти ме ослепява.
— Не знам колко време ми остава тук, Максим. Знам само, че искам да го прекарам с теб.
Каменната колона, която представлява фигурата му, омеква, щом той пуска рамката на вратата и прекрачва прага.
— Ела — прошепва и ме взема на ръце.
Сгушвам се до гърдите му и Максим ме внася в апартамента. Затваря вратата с ритник. Не си правя труда да се огледам. Просто го прегръщам през врата и се притискам отчаяно в него. Възможно най-близо. Нищо че свирепите хлипове ме раздират отвътре.
Той шепне в ухото ми, а после сяда заедно с мен на дивана.
Свивам се на кравай в скута му, прегръщам го през шията и се страхувам да помръдна. Не искам никога да го пускам. Ще ми се да не се налагаше…
Потръпвам силно, когато ме залива нова вълна от емоции.
Всичко в мен прекипява. Не само заради днес. Заради всички предишни дни. Откакто се помня. Заради всяка мечта, която съм таяла с надеждата за различен изход. За по-добро бъдеще.
Никоя мечта не е била така съвършена като тази.
— Не искам да те загубя — прошепвам.
— Няма да ме загубиш — изрича той с дълбок и успокояващ глас.
Почти мога да се престоря, че му вярвам, щом плъзва ръце по гърба ми и надолу по ръцете. Щом изтрива сълзите ми. И мълви нежни слова в ухото ми.
Неизбежната истина обаче е жигосана в мен, толкова болезнена и реална, че надвива сладките му обещания, независимо колко желая да ги чуя.
— Не разбираш. Те ще дойдат за мен.
— Но първо ще трябва да минат през мен, Кара.
Клатя глава и мокря тениската му със сълзите си.
— Няма да има значение.
— Ще има, ако реша, че е моята битка. А и със сигурност съм по-силен от тях.
Вдигам поглед към него. Решимостта в думите му не би трябвало да ме обнадеждава, но точно това се случва.
— А тази битка определено е моя — добавя той.
Само дето не знае пред какво е изправен. Може и да е по-силен. Всъщност знам, че е по-силен. Но не разполага с предимството да познава врага така, както го познавам аз. А не мога да му разкрия подробностите. Не и сега, когато дните ни бездруго са преброени.
Максим се привежда напред и аз отпускам хватката си, колкото да съблече тениската си и да я метне на пода.
— Ето. Проблемът е решен.
Закачливата му усмивка пробужда нещо в корема ми. Когато отново ме придърпва в обятията си, пълният контакт ми причинява световъртеж. Кара ме да се питам какво ли би било, ако помежду ни нямаше нищо. Единствено телата ни.
Прехапвам устни и плъзвам поглед и пръсти по релефните мускули на гърдите и плочките му. Преподавателите по литература не би трябвало да изглеждат така. Нечестно е спрямо цялата студентска общност.
— Да знаеш, че си много секси.
— Мерси — прихва той.
— Имаш ли представа колко момичета в университета биха убили да видят как изглежда професор Максим под плетената си жилетка?
— Хммм. Колко?
— Вероятно всичките. Колкото и да е странно, това дори не е най-любимото ми нещо, свързано с теб.
Поглеждам го в очите. В тях грее сияние. Топлота. Щастие.
Долавям тези чувства без усилие. Толкова сме близо, че емоциите му се изливат право в мен. Сноп слънчева светлина в безоблачно небе.
Докосвам нежно бузата му с палец.
— Каква е тогава любимата ти моя черта?
Усмихвам се и си мисля за списъка, който съставям наум.
Всичките ми любими качества…
— Как четеш песните по време на лекции. Сякаш забравяш, че в залата има и други хора — слагам ръка върху неговата. — Как ме докосваш, като че ли съм…