— Каква?
Затварям очи и отпускам буза на гърдите му.
— Като че ли съм ценна за теб.
— Така е. Вече би трябвало да го знаеш.
Ускореният пулс на сърцето му, когато сме близо един до друг, винаги ми го напомня.
Поемам си дълбоко дъх и болката в гърдите ми утихва.
Простичкият дар на присъствието му изтиква бавно, но упорито неприятностите. Утре те ще се завърнат, но сега разполагам с това. Този съвършен миг с него.
Пръстите ни се преплитат.
— Твой ред е — обаждам се накрая.
— Мой ред?
— Казвай какво обичаш в мен.
Той изпуска една дълга въздишка.
— Ами… списъкът никак не е кратък. Не е нужно да ти казвам колко си умна, но все пак ще го сложа най-горе в класацията. Дори да оставим настрани всичко друго, това стига, за да ме повали на колене.
Усещам как бузите ми пламват от комплимента. Изкушавам се да му напомня как се опита да ме изгони от курса си, защото не се справях, но се сдържам. А и знам, че причината беше друга.
— Ти ме изненадваш… постоянно — продължава Максим. — Никога не знам какво ще излезе от устата ти.
Засмивам се.
— Това невинаги е положителна черта.
— Поне е истинско. Ти си истинска.
Въздъхвам… отпускам се още малко върху него… и се питам как е възможно да се чувстваш толкова добре в компанията на друг човек. Не помня да съм била по-щастлива, нищо че днешният ден ме подложи на ужасни изпитания Ужасни…
Но отказвам да мисля за тях. Не сега.
— Друго?
— Комплименти ли си просиш?
Усмихвам се.
— Спомена, че списъкът е дълъг. Любопитно ми е.
— Има още стотина неща, които те правят несправедливо съвършена. Красивото ти дребно тяло. Усмивката ти — повдига нежно брадичката ми, за да ме погледне в очите. — Освен това много ми допада как очите ти грейват като горски пожар.
Прехапвам устни, понеже не знам какво да мисля за последното. Би трябвало да се срамувам от позорното отклонение от нормата, но може би не се налага?
— Как става това? — прошепва той, сякаш е някаква наша тайна.
Би могло да бъде.
Размърдвам рамене, обзета от храброст.
— Генетично е.
Максим замлъква.
— Значи… и майка ти го умее?
— Всички ние. Е, без…
— Без дядо ти.
Клатя глава.
— Да. — Но не искам да говоря по въпроса. Искам да говорим за нас. За начина, по който Максим стимулира ума ми и всичко останало. За начина, по който съживява цялото ми тяло. Сещам се за по-интимните ни моменти и кожата ми пламва. — Случва се, когато изпитвам силни емоции. Най-често когато съм много ядосана. Както и когато съм възбудена, очевидно — свеждам срамежливо очи. — Онази нощ… не знаех какво ще стане. Затова си тръгнах толкова бързо — добавям тихичко. — Ако още не си се досетил, нямам много опит в тези неща.
Отначало Максим не проговаря. Секундите минават, а аз все повече се тревожа, че съм казала твърде много. Вече не мога да търпя мълчанието.
— Това притеснява ли те? — питам и вдигам глава.
Той впива очи в моите. Привличането ми към него удря тавана, когато кобалтовите кръгове около ирисите му станат по-силно изразени.
— Защо да ме притеснява?
— Е, повечето хора му придават по-голяма важност, отколкото притежава в действителност.
Устните му се разтягат в крива усмивка.
— Ако щеш, ме наречи романтик, но за мен е голяма работа.
Че се доверяваш толкова много на някого.
Лек дъждец ромоли по прозорците. Почти не го чувам от бученето на пулса в ушите ми. Сърцето ми бие лудо заради интимната посока, в която разговорът ни е поел. Заради този бавен танц, през който му показвам парченца от себе си.
Винаги съм се бояла да не се разкрия прекалено. А сега се страхувам повече от всичко, че няма да получа шанса да бъда с него. Да превърна фантазията в реалност.
— Вярвам на теб — поставям длан на сърцето му. Гърдите ми отново се стягат, но този път от копнеж. От нетърпение. От надежда.
Как да му споделя всичко това? Събирам смелост да го погледна в очите и срещам твърдата му решимост. Преди да намеря правилните думи, той плъзва устни по моите. Нежно.
Влудяващо съблазнително. Придърпвам се нагоре и се притискам по-близо до него — копнея да го усетя плътно до себе си, да задоволя свирепата нужда, която гори в мен.
Само че Максим обгръща лицето ми в шепи и ме спира.
Преди да съм отишла по-далече, да съм вкусила повече, да съм взела още.
Отдръпва се и вдишва дълбоко.
— Трябва да си починеш.
Сключвам вежди.
— Защо?
— Защото денят беше тежък, Кара, а вече е късно. Сигурно си изтощена.