Разбира се, че съм изтощена. Същевременно не съм.
Сърцето ми препуска с милион километра в час. Всяко нервно окончание е заредено до дупка и само чака да откликне на неговото докосване. Изключено е да заспя в момента.
Той отново ме вдига на ръце, сякаш краката ми са омекнали след толкова плач. Аз обаче нямам нищо против да ме поноси — до ръба на леглото си, където ме оставя нежно, за да стъпя на крака.
— Можеш да спиш тук. Аз ще легна на дивана.
Навежда се, за да ме целуне. Бърза, непорочна целувка, едва частица от онова, от което се нуждая. Опитвам се да я задълбоча, но Максим бързо се дръпва.
Междувременно болката в гърдите ми се е разпространила навсякъде. Под кожата ми пълзи огън. Трескав пулс, така свиреп и бърз, че ми е трудно да дишам. Целувката не ми стига. Трябват ми ръцете му по тялото ми. Трябва да усетя връзката помежду ни по всеки възможен начин.
Повече няма да отричам очевидното. Няма да твърдя, че мога да живея без това.
Максим снове из стаята и маха възглавничките от дивана.
Лицето му е смръщено в концентрация, все едно решава сложно уравнение. Но уравнението е по-просто, отколкото си мисли.
Аз плюс него. И нищо друго. Включително тесните дънки, които не могат да скрият възбудата му.
Събувам обувките си и дръпвам връзките на роклята си.
Само те я крепят. Тънкият плат се свлича на пода.
Невъзможно е Максим да го е чул, но точно тогава се обръща към мен.
Мисля, че не диша.
— Кара.
Името ми никога не е звучало така — като изтезание. Като прощалните слова на умиращ мъж.
Моят мъж. Моето последно желание.
Моят герой.
— Ела тук — приканвам го.
Гърдите му се надигат и спадат мъчително. Накрая все пак тръгва към мен — прави само няколко бавни крачки и спира на място. Преглъща шумно, изпива ме с поглед — от босите ми стъпала до голите ми гърди — и го спира върху черните ми дантелени бикини, които щях да събуя, ако не исках да оставя тази задача на него.
— Искам да бъда с теб, Максим.
Той откъсва поглед от мен с тиха ругатня.
— Каза, че ме желаеш цялата.
— Така е. Господи, желая те — затваря очи и прокарва ръка през косата си.
— Ела тук — моля го.
— Ако те докосна сега, няма да има връщане назад. Не мога… силен съм, но не чак толкова.
— Не е нужно. Искаме едно и също.
Той не помръдва. Дори не отваря очи. Ето защо аз отивам при него.
— Максим — прошепвам. — Погледни ме. Почувствай ме.
Опираме гърди. Той издиша на пресекулки и най-после отваря очи — изглежда точно толкова хипнотизиран, колкото се чувствам аз.
— Целуни ме.
Мигът се проточва. Максим ме съзерцава и докосва съвсем леко устните ми с палец, като с перце. Гледа ме, сякаш не може да повярва, че съм истинска.
Когато най-сетне свежда глава, устните ни се сблъскват отчаяно. Целува ме така, все едно ще умре, ако не го направи.
А може би просто долавям отражение на собствените ми чувства. На собствения ми агонизиращ дух. Всеки сантиметър от нетърпеливото ми тяло. Трептя от пробуждане и нужда, от неотложност, сласт и копнеж. Никога не са ме заливали подобни чувства. Толкова са силни, че като нищо ще се удавя в тях.
Той ме прегръща силно и ме повдига от пода. Споделяме дъха си, топлината си. Връзката помежду ни. Свързани сме по толкова много начини… но нещо все още не ни достига.
Максим изрича името ми със стон. Отчаян звук, който изразява моето изчерпващо се търпение. Собствената ми първична страст и решимостта да я задоволя. Обгръща лицето ми и задържа погледа ми за още един дълъг миг.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
— Имаме време — прошепва той.
— Не, нямаме.
Двайсет и трета глава
Максим
Вярвам ѝ. Вярвам дори на последните ѝ думи, задавени от хлип, който така упорито се мъчи да сдържи. Не се случва за пръв път тази вечер, но сега е различно — по най-хубавите и най-лошите начини.
Този път усещам и болката ѝ.
Не е телепатия, магия или някое друго от налудничавите изкривявания на реалността, които вече са ни се случвали заедно. В този миг, когато дъхът ни се слива, а телата ни са притиснати, всичко се свежда до обикновена човешка химия.
Нейният трепет е мой. Ударите на сърцето ѝ — също. Което означава, че страховете и безсилието ѝ също са мои.
Както и всяка отчаяна капчица от страстта ѝ…
Най-вече тя. Усещам я като плътен дим в кръвта ми, като катран, полепнал по крайниците ми. Когато погледите ни отново се срещат, огънят в нейните очи потвърждава, че Кара губи битката си с желанието. Съзирам и решимостта ѝ да се отървем от изкушението. По единствения възможен начин.