Като отприщим пожара, на който вече не можем да се съпротивляваме. На страстта, която не се поддава на контрол.
Не защото не можем да я контролираме. А защото не искаме.
Не сега. Не и дори след днешния ден, през който всяко основателно възражение, което имах, се оправда хилядократно заради папараците, нахлули в живота ни като библейските скакалци. Заради семейството ѝ. Заради уникалната позиция на Кара в това семейство. Заради работата ми и рисковете, на които я излагам с нашата връзка.
Всички тези страхове, доскоро марширували в главата ми, обаче не могат да се мерят със страха тя отново да не избяга от мен. Той е толкова силен, че нищо не е способно да го потуши, освен екстазът на настоящия момент. Чудото да я прегръщам така, докато дъждът бие по прозорците и светкавица озарява стаята. Синьо-сребриста светлина пресича въздуха и огрява прекрасната голота на великолепното създание в обятията ми. За един кратък, невероятен миг Кара се превръща в ангел, изтъкан от светлина и смелост. Погледът ѝ е като звезден огън — пълен с удивлението, което се ражда от невинността.
Невинност, която подарява на мен. Само на мен…
Няма да отричам с какви чувства ме изпълва изборът ѝ.
Няма да го отрека нито пред себе си, нито пред нея. Не просто го желая. Давам клетва да го заслужа. Да ценя високо подаръка, който тя може да даде само веднъж.
Полагам тази мълчалива клетва с целувка и повдигам тялото ѝ. Щом Кара обгръща кръста ми с бедра, нагласям връхната им точка до собствената ми набъбнала възбуда.
— Толкова е… хубаво — прошепвам, щом се разделяме, за да си поемем въздух. Когато тя въздъхва доволно, продължавам: — Ще се постарая да бъде хубаво и за теб, красавице.
— Максим. — Всяка сричка е съвършен шепот и се разлива по мен по-осезаемо от пръстите, които рошат нежно косата ми. — Искам да ми обещаеш нещо.
— Ще ти обещая всичко — изричам дрезгаво. — Знаеш го.
Кара увива кичур коса около пръста си и движението запраща искри по цялото ми тяло.
— Обещай ми, че няма да се сдържаш.
Молбата пробива омаята на желанието, напряга ме и ме кара да се замисля по въпроса. Да не се сдържам. Във всичките ми фантазии за Кара винаги се отприщвах докрай.
Дълбоко в себе си обаче знам, че ако се стигне дотам — да я държа в обятията си, готова да ми даде всичко — няма начин да я подложа на онова, което нося в себе си.
Мъча се да се отпусна и я целувам нежно по устните.
— Защо не оставиш аз да шофирам, малка изкусителко?
Тя се смръщва.
— Всичко мое срещу всичко твое. Така стоят нещата. Не е нужно да си нежен с мен.
— Как ли пък не.
Кара свива устни.
— Ще я видим тази работа.
— Как ли пък…
Тя ме прекъсва, като притиска устни в моите. Свирепо.
Съвършено. За миг ме оставя без дъх. Ето защо поемам нейния. Щом впиваме устни един в друг, нова светкавица огрява стаята. Сякаш всяка клетка на тялото ми грее със същата енергия. Енергия, която свисти между устните ни, хвърля искри и ни зарежда. Никога преди не съм искал целувката да продължи безкрай и едновременно да свърши.
Не бързам да се откъсна от устните ѝ и се дивя на начина, по който тялото ми откликва на нейните копринени стонове.
Накрая отдръпвам глава и се оглеждам, колкото да я отведа до леглото. Способен съм да се отделя от нея само за тези броени секунди. Веднага щом я полагам насред омачканите чаршафи и одеяла, връщам жадния си поглед там, където му е мястото.
Жаден, алчен и ненаситен. Пия до насита.
Дивя се на изящните извивки и изкусителните сенки.
На жежкия мрак и страстната светлина.
Неудържима нужда и неприкрито желание.
Най-важното обаче е друго — тя е моя.
Ще сбъдна това обещание във всеки възможен смисъл. То се разлива във вените ми, напряга сухожилията ми и тупти във всичките ми мускулни влакна. Дори аз не съм изпитвал подобна физическа сила.
Кара е неподвижна, сладка и невъобразимо красива, косата ѝ е разстлана по възглавниците като тъмни криле, а лицето ѝ е оживено от нарастващото желание. Посягам към меката дантела на бикините ѝ… и наблюдавам замаяно как емоцията в изражението ѝ става все по-наситена. Свалям ги бавно.
Бавно. Нямам представа как командите стигат от мозъка до върховете на пръстите ми, особено след като Кара смачква чаршафа в юмруци и надига леко ханш.
— Моля те — изхриптява тя.
Разширявам ноздри, за да ѝ предам безмълвната си молба за търпение. Идеята се оказва лоша, защото така долавям още по-силно аромата ѝ — коктейл от опушен мед и екзотични подправки, който допълнително ме замайва. А уж призовавах към търпение.