Въпреки горещите ми молитви това блаженство никога да не свършва, се смайвам от чувството за пълнота, когато то все пак приключва.
Всичко — безпокойството, гневът, объркването — се разпръсква заедно с утихващата буря навън, сякаш и боговете, отговорни за времето, най-сетне са намерили покой. Те… както и аз.
Сърцето ми още препуска в гърдите, когато с Кара най-сетне се разделяме и се сривам по гръб до нея. Тя диша тежко и трепери. Постепенно идвам на себе си и си давам сметка какво сме направили току-що. Редно е да се погрижа за нея.
Ставам, отивам в банята и се връщам с топла кърпа.
Кара ме следи с натежал поглед.
— Какво правиш?
— Ще те почистя. — Сядам на леглото и вдигам едното ѝ коляно. — Когато го правим без нищо помежду ни, става малко мръсно.
Прокарвам нежно кърпата по интимната ѝ плът и страстта ми отново се събужда. Господи. И то преди тя да потръпне под допира ми със сладък стон, докато галя най-изкусителните ѝ места. Не се съмнявам, че мога да изучавам тялото ѝ с часове и да си отбелязвам кое ѝ доставя най-голямо удоволствие. Да опозная всеки неин сантиметър по-добре от когото и да било.
Поглеждам я в очите и съзирам същото желание в тях.
Мятам кърпата през стаята. Мислите ми вече плуват към всички начини, по които мога да я имам отново. И колко скоро може да се случи. Колко скоро е твърде скоро?
Натисни спирачките, Кейн.
Ако преди не съм бил напълно вманиачен по нея, сега вече съм изгубена кауза. Този факт би трябвало да ме разтревожи, но в момента не ми пука. Интересува ме единствено, че тя лежи в леглото ми и изглежда доволна и заситена.
Или не? Гледам я как прехапва сочната си долна устна и в очите ѝ се разпалват нови огньове.
— Какво има? — отронвам и плъзгам пръсти по вдигнатото ѝ коляно.
— Чувствам… — въздъхва тихичко тя. — Чувствам толкова много неща в момента.
Отговарям ѝ с лека усмивка.
— Напълно те разбирам.
Кара примигва и в големите ѝ ириси припламват още ярки искрици.
— Така ли?
— Защо се изненадваш?
— Ами… ти знаеше какво да очакваш — отвръща накрая и се изчервява.
Това е най-красивата гледка, която някога съм виждал. В центъра на гърдите ми се заражда някакъв звук. Не е смях, а тежест, която се вдига.
— Кара Валари, нищо, което някога съм преживявал, не може да се сравнява с теб. — Рисувам малки кръгове по стройните ѝ крака. — Кажи ми. Какво изпитваш?
Тя отпуска длан на корема си и я плъзва надолу.
— Чувствам се… празна. Без теб.
Преглъщам трудно с пресъхнало гърло. Кара едва ли подозира колко много бих желал да поправя този пропуск…
Да го поправям цяла нощ. Всяка нощ. Не искам никога да става от леглото ми.
— Чувствам също, че бих могла да остана тук завинаги, стига ти да ме докосваш.
Затваря сънено очи, преди пак да ги притвори.
— Четеш ми мислите.
Тя се усмихва.
— Когато бяхме заедно, те усещах толкова… силно — протяга ръка и преплита лениво пръсти с моите. — Сякаш всичките ти чувства се изливаха в мен и се смесваха с новите, които мозъкът ми долавяше със закъснение. Винаги те усещам, но обикновено… си си ти. Аз съм си аз. Мога да ни разгранича.
Това беше различно… сякаш се преплетохме изцяло и се превърнахме в нещо ново. Нещо, което е просто… нас.
Поемам си боязливо дъх. Ако фактът, че правих любов с нея, вече не се запечатваше в мислите ми като най-хубавата нощ в живота ми, то казаното току-що със сигурност щеше да реши въпроса.
Успявам да отговоря и гласът ми звучи хрипливо заради новата емоция.
— Кара, нали знаеш, че говорех сериозно? Никога не съм изпитал нещо подобно.
Завършвам признанието си с лека целувка по ръката.
Надигам се и я обсипвам с целувки до рамото, преди отново да стигна до сладките ѝ устни.
Лягам до нея и тя ме прегръща с ръка. Взирам се в очите ѝ и искам да се изгубя в тях. Защото в този миг Кара е всичко за мен. Всичко.
— Откачено ли е, че пак те желая? — прошепва тя.
Клатя глава.
— Току-що ни се случи вълшебство. Толкова е хубаво, че не ни се иска да свършва. Повярвай ми, и аз съм на същата вълна.
Кара разширява заинтригувано очи.
Усмихвам се и я целувам нежно.
— Не още. Нуждаеш се от почивка. Сериозно говоря. Имаме утрешния ден и този след него…
Кара притиска пръсти към устните ми, за да заглуши клетвата, че винаги ще бъда до нея. Красивото ѝ лице се изопва от тревога.
— Ще останеш ли тук с мен? Още малко?
Острите ръбове на шепота ѝ карат сърцето ми да свие.
— Разбира се — целувам я по челото. — Обещавам.
— И няма да си тръгнеш?