— Няма — притискам я към себе си и телата ни си пасват идеално. — Винаги ще бъда тук.
Двайсет и четвърта глава
Кара
Снощи заспах в леглото на Максим, в пашкула на силата и топлината му, а краката и ръцете ми бяха преплетени с неговите, като котви срещу невидимата буря, която иска да ни раздели. За няколко прекрасни, спокойни часа намерих у себе си сили да го повярвам.
Сега знам, че бурята е утихнала временно. А прогнозата за днешния ден вещае огън.
Дивият страх от предстоящото ме събуди и изстреля в съзнание в ранните утринни часове на измамно спокойната неделя.
Максим все още спи, когато се измъквам от леглото и се прокрадвам на пръсти до големия прозорец. Градът е сиво-син преди зората и светлините му продължават да блещукат на хоризонта. Няколко камиона за доставки минават по сумрачните улици, а фаровете им обливат със светлина ъглите и пресечките.
Както никога — може би за пръв път в живота си — се боя от изгрева. Заедно с него ще настъпи ден, пълен с ужасяващи неизвестни.
Какво ще стане сега?
Някой знае ли изобщо какво съм направила?
Задействала ли съм някаква космическа аларма, която е накарала онези долу да се съберат по спешност? Дали в момента не решават съдбата ми? И ако е така, каква ще е тя?
Или… може би има по-лесен начин да оправя положението?
Ще кажа, че съм имала нужда да си помисля, и ще се прибера у дома, все едно цяла нощ съм карала по улиците. Когато Ардън дойде да ме вземе, ще мога ли да се спася с актьорска игра? Ще мога ли да се престоря убедително, че той ми е първият?
Потръпвам от главата до петите. Стомахът ми се обръща — иска да изхвърли съдържимото си наред с тази мисъл, която съзнанието ми отхвърля на секундата.
Да се престоря, че Максим не е съществувал, е като да прогоня най-хубавите части от себе си. Уви, скоро, много скоро ще се наложи да направя точно това.
Скръствам ръце и облягам буза на рамото си, покрито с меката тениска, която снощи Максим захвърли на пода. След всичко случило се между нас страхът, че ще се наложи да се сбогувам с него, е станал още по-непоносим. С всяка изтичаща секунда стяга хватката си около сърцето ми и отваря нови рани в душата ми.
Скоро ще трябва да си тръгна. После ще дойде Ардън. Ще разбере какво съм сторила, било то заради някаква предупредителна система на Подземния свят, или защото самият той е достатъчно хитър. Когато това се случи, всички огньове на Ада ще изглеждат нищожни в сравнение с болката да загубя Максим. В допълнение с агонията, че ще се наложи да му обърна гръб, хванала друг мъж под ръка. Отново ме полазват тръпки.
Дали не бих могла да му обясня, да го помоля да ме изчака, докато се освободя от дълга си? Абсурд. Кой мъж на този или друг свят би приел охотно подобно унижение?
А и как да му обясня подобно нещо…?
Трябва да реша каква част от истината да му призная, преди да си замина. Въпреки колебанията и отлагането, как да скрия каквото и да било от него след нощта, която прекарах в леглото му? В момента ми е трудно, почти невъзможно, да мисля трезво.
Вече споделихме толкова много… Парченца от душата ми, които не съм разкривала на никого преди. Никога няма да забравя вълшебството, на което са способни телата ни.
Уязвимостта на онези безценни моменти. Доверието в основата им. Да скрия другото от него ми се струва толкова нечестно.
Объркана съм. Уплашена до смърт.
Ако му кажа всичко, дали няма да ме погледне с други очи?
Дали няма да се почувства предаден заради многобройните ми тайни? Или ще продължи да ме гледа като досега, сякаш е готов да мине през огъня заради мен. Сякаш съм парченцето, което винаги му е липсвало, така, както той е моето.
Взирам се в улицата под прозореца. Тротоарът е осеян с боклуци от снощната буря. От време на време минават хора.
Вероятно се прибират уморени у дома след дива съботна вечер. До един вървят целенасочено, никой не се мотае. Слава богу, това означава, че папараците още не са надушили къде живее Максим. Може би скандалът вече е стара новина и всички са забравили за професора, дръзнал да се забърка с една Валари, която отдавна полага искрени усилия да остане встрани от публичното внимание.
Затварям очи и опирам глава на стъклото. Ако онези снимки не се бяха появили… Тогава всичко щеше да е различно.
Щяхме да имаме повече време… В момента бих платила всяка цена, за да разполагам с малко повече време.
Някой чука силно на вратата.
Подскачам и притискам ръка към гърдите си, а сърцето ми бие уплашено. Поглежда към ъгъла на стаята и Максим, който мърмори нещо във възглавницата си. Още спи. Обзема ме слаба надежда, която се бори за надмощие с ужаса в душата ми. Може би, ако се предам бързо и без борба на Ардън, Максим ще проспи цялата катастрофа. Току-виж решил, че съм поредната празноглава студентка, която го е изчукала и е избягала, а не жестокото създание, което го е напуснало заради мъжа, на когото вече е било обещано.