Второ почукване. По-силно и отривисто.
Подскачам повторно, но този път събирам сили, преглъщам тежко и тръгвам към вратата. Потискам пътьом сълзите, като се старя да запаметя всички малки детайли, покрай които минавам. Книгите по рафтовете с каменните подпори отстрани. Снимките в рамки по стените. Една от тях е на Максим и Джеси на плажа. Друга — на Максим и Редж в книжарницата, заедно с друга жена, която виждам за първи път. Светлите бразди в дървото между тъмните дъски под краката ми.
Всички дреболии, които оттук насетне ще бъдат единственият ми хубав спомен.
Посягам с трепереща ръка към топката, завъртам я и открехвам вратата.
Това е… Този пък кой е?
Мъжът ме поздравява с тънка усмивка и накланя леко глава настрани, сякаш очаква веднага да го позная. Само че не го познавам. Щях да се сетя, ако го бях виждала преди. Облечен е добре, макар и малко необичайно за ранна неделна сутрин — в пепелявобежов костюм. Очите му са наситеносини като цвета на океана и хипнотизиращи, под широкополата сламена шапка. Буйната му меднозлатиста коса е прибрана зад ушите, а добре оформената му козя брадичка е започнала да се прошарва.
Препускащото ми сърце се изпълва с надежда. Може би не идва за мен. От друга страна, не прилича на човек от близкото обкръжение на Максим, което, доколкото мога да преценя, не е никак многобройно.
— Добро утро — поздравява бавно той.
— Ъъъ… здравейте.
— А вие коя сте? — Гласът му е мелодичен и дълбок, но и някак небрежен, сякаш всеки миг ще избухне в смях.
Момчешката усмивка подчертава бръчиците около очите и устата ми.
Цялостното му излъчване, едновременно самоуверено и някак изпълнено с противоречия, е напълно обезоръжаващо.
Любопитството ми надделява и успявам да измънкам:
— Аз съм Кара.
— Кара — извива вежда той и ме оглежда набързо. — Хммм. Чудесно. Много си хубава.
Скръствам ръце пред гърдите. Той се засмива тихо.
— Спокойно. Просто комплимент. Напоследък жена ми ме държи на къса каишка. Освен това търся Максим. Той тук ли е?
Примигвам няколко пъти.
— О!
Отварям по-широко вратата и го пускам да влезе.
Той прекрачва спокойно прага, сякаш е идвал тук и преди — или многократно.
Сещам се, че Максим още спи, но в същия миг той се надига в леглото. Косата му е рошава, а очите — уморени, но са все така поразителни.
Плъзвам одобрителен поглед по мускулестите му гърди над чаршафа, който увива около кръста си, преди да закрачи към нас. Само дето не изглежда особено развълнуван от внезапната ни компания.
— Кой си ти и какво правиш в апартамента ми?
Мамка му.
Сърцето ми отново ускорява ритъма си. Щом Максим не познава този човек, кой е той? Каза, че не търси мен, и аз му повярвах. Поради някаква причина все още му вярвам…
Мъжът пъха ръце дълбоко в джобовете на панталона си — очевидно няма никакво намерение да си тръгне.
— Я виж ти, Максим Кейн. Колко си пораснал.
Атмосферата в стаята се променя, щом тревогата на Максим преминава в объркване. То превзема лицето му и чертите му застиват.
— Моля?
— Ти… не ме ли помниш?
— А трябва ли?
Мъжът пак поклаща глава и част от доброто му настроение се отцежда. Долавям ясно разочарованието, което се бори да скрие.
— Скъпият ми брат явно е бърникал в спомените ти — изпуска напрегната въздишка. — Разбира се. Е, няма значение — махва грациозно с ръка. — Поне в момента. В бъдеще лесно ще решим проблема.
Максим обаче не изглежда впечатлен.
— Изчезни — изръмжава той.
Непознатият не му обръща внимание. Нито грам. Сваля шапката си и се насочва към прозореца, пред който стоях допреди минута.
— Не ти ли е любопитно кой съм?
— Ако си въобразяваш, че се познаваме, значи не си добре с главата, защото те виждам за пръв път в живота си. Давам ти последен шанс. Или си тръгни по собствена воля, или ще те изхвърля.
Мъжът се разсмива и обръща сините си очи към Максим.
— Едва ли.
Ноздрите на Максим се разширяват при предизвикателството. Усещам намеренията му миг преди да се задейства — знам че ще прекоси разстоянието до непознатия с няколко дълги крачки. Мъжът обаче не трепва.