Изражението му даже не се променя. Само вдига ръка, щом Максим стига на педя от него.
Максим полита назад толкова силно и рязко, че диванът, на който пада, се оттласква поне метър назад. Надавам писък.
Той диша тежко. Споглеждаме се и си мислим едно и също.
Какво стана, по дяволите?
— Ти как…?
Гласът на Максим е спаднал до шепот, но непознатият все пак го чува.
— Защото съм бог. Затова.
Максим подпира ръка на възглавниците и се привежда.
Очите му горят. Гърдите му се надигат и спадат бързо.
Странникът сяда на един кожен стол, кръстосва крака и подпира брадичка на юмрука си.
— Двамата с теб имаме нещо общо. Изключителна сила.
Способността да изцеряваме магически раните си. — Следва мека усмивка. — Така, като гледам, и дарбата да влияем на времето посредством страстите си.
— Времето.
Мъжът потрива разсеяно пръсти. От тях изскачат искри.
Явно не му правят впечатление, понеже се е загледал в увисналите, пречупени, натежали от влага клони на дърветата пред кооперацията.
— Забележителна буря спретна снощи, момчето ми. И толкова по-добре. Иначе изобщо нямаше да те намеря. — Погледът му се спира върху мен. — Сигурно е била страхотна нощ.
Прехапвам устни, но въпреки това руменината залива бузите ми. И представа си няма…
— Кой. Си. Ти? — процежда Максим и се надига от дивана.
Мъжът завърта шапката си на коляното.
— Е, можеш да ми викаш тате. От друга страна, понеже очевидно не ме помниш, можем да започнем със Зевс. Макар че тукашните хора ме гледат странно, щом се представя с това име. Какво ще каже за Зи? Звучи модерно. — Усмивката му се разширява. — Да. Харесва ми.
Максим пребледнява. Ръцете му се свиват в юмруци. Клати глава, но не продумва. Само зяпа ококорено мъжа. Не съм сигурна, че си дава сметка какво се случва. Че чува докрай истината, с която го халосаха изневиделица. Че непознатият изобщо не е непознат. И че не е просто негов баща. Той е точно този, за който се представя.
Вярвам му. Вярвам му с всяка моя молекула, и то не само защото притежавам най-точния детектор на лъжата в стаята.
А защото — и много по-важно — казаното от странника обяснява всичко. Всичко, което ми е убягвало досега, защото бях заслепена от любов и страх.
Максим е син на Зевс.
Зевс.
Царят на боговете. Слязъл сред хората. В Лос Анджелис.
В момента седи в хола на Максим Кейн.
— Мамка му — изругавам.
Максим ме стрелва с напрегнат поглед.
— Да не би да вярваш на тези дивотии?
Млъквам, щом осъзнавам, че се е досетил за посоката на мислите ми.
— Максим…
— Кара! Стига!
— Логично е.
Пристъпвам напред. Усещам, че Зи няма намерение да ни нарани, освен ако Максим пак не го нападне. Макар да е очевидно, че не може да му причини нищо.
— Силата ти — отронвам и хващам ръката на Максим. — Енергията ти… Дори ръстът ти, по дяволите. — И всички други дреболии, които трябваше да ми подскажат истината. Но най-вече… — Това обяснява нас. Връзката. Фактът, че я усетихме и двамата, а не само аз.
Лицето му се разкривява от пълно объркване. Отстъпва назад и прокарва ръце през косата си.
— Какво общо има този откачен с нас?
Зи се подсмихва.
— О, колко сладко — подмята той и ми отправя развеселена полугримаса. — Нима той не знае?
Сега на мен ми става трудно да дишам. Въпросът е дали той знае. Естествено, че знае. Нали е шибаният Зевс. Ако не го вярвах преди, то се боя, че всеки миг ще го докаже. По дяволите. Наистина ще го направи.
Максим ме приковава с поредния напрегнат поглед.
— Какво не знам?
— Максим — едва успявам да промълвя, преди сълзите да заседнат в гърлото ми и да замъглят всичко пред очите ми. — Аз…
Аз какво? Щях да му кажа? Не мога да го излъжа. Не и сега, когато трябва да преглътне факта, че собствените му родители са го лъгали през последните двайсет и седем години.
— Кара? Какво не знам?
Зи ме изпреварва, въздъхва театрално и изрича следното:
— Скъпо мое момче, боя се, че си прекарал нощта в едно легло с демон. — Взорът му се задържа върху мен. — В интерес на истината, самият аз никога не съм имал това удоволствие.
Максим пристъпва към него и го посочва заплашително с пръст.
— Съветвам те да стоиш далеч от нея.
Зи вдига ръце, все едно се предава.
— Стига де. Дори не бих си го помислил. Демоните не са по вкуса ми. Ако смяташ, че хората са сложни…
Максим се завърта на пета към мен и ме приковава с поглед.