Напразно се опитвам да откъсна очи от него — добира се чак до другия край на книжарницата и застава там, възможно най-далече от мен. Мъдро. Трябва да си го напомням постоянно, поне още хиляда пъти.
Обещавам си, че и занапред ще сядам на последния ред в аудиторията. Това не бива да се случва отново. Той е твърде опасен за самоконтрола ми.
— Хайде. Да отидем да ни сни… — Дълбоките кафяви очи на Кел се разширяват съвсем леко. — Леле. Надушваш ли го?
Обръщам глава към нея.
— Кое?
Тя разширява ноздри и души настървено въздуха.
— Сласт и… — Смръщва вежди. — Тревожност?
Облизвам нервно устни.
— От мен е. Разтревожена съм.
— Знам как миришеш, Кей-демонче. Не беше от теб.
— Не ми викай така.
Тя изящно отмята през рамо лъскавата си черна коса.
— Кара, ти си единствената сред нас, на която трябва ѝ да се напомня редовно какво представлява.
— Хубаво, но все пак сме на обществено място.
Дори не мога да размахам ръка в демонстративен жест, без да перна някого.
— Нима обществото не ни е наричало с по-лоши имена?
Врътвам очи и въздъхвам.
— Все едно.
— Е… — Кел плъзва поглед по навалицата. — Кой беше прелъстителният господин? Не е в стила ти да въртиш мъжете на малкото си пръстче.
— Никой. Един мой преподавател. Не е каквото си мислиш.
Сочните ѝ червени устни се разтварят потресено, щом очите ѝ откриват Максим в тълпата.
— Шегуваш се. Този ти е преподавател?
— Да — изсъсквам тихо и му обръщам гръб с горестната надежда, че няма да забележи как най-поносимата от братята и сестрите ми го сочи и зяпа като някое невъзпитано дете.
— Я почакай — изрича сподавено тя. — Това ли е секси професорът по литература? Мамка му. И аз направих опит да се намърдам в курса му. Вместо това ме сложиха при някаква дърта вещица, дето си пада по Уитман.
— Кел, професор Фъргюсън е лауреатка на множество награди за поезия.
Тя махва пренебрежително с ръка.
— Хич не ми пука. Другата тема ми е много по-интересна… — Оглежда ме преценяващо, сякаш търси улики по мен. — Да не би да го сваляш? Честно казано, не вярвах, че някога ще те видя да флиртуваш за оценка. Не е в стила ти.
Шумната навалица поглъща ръмженето, което клокочи дълбоко в гърдите ми, но не и безразсъдните думи на сестра ми. Тях би могло да ги чуе всяко любопитно ухо. А тази вечер, когато репортерите и фотографите са се смесили с тълпата като пчели в кошер, книжарницата гъмжи от хора, потриващи ръце за някоя нова клюка по адрес на семейство Валари.
— Досега съм имала една-единствена лекция при него, така че — не. Да не споменавам, че… сещаш се. — Описвам малки кръгове с ръка и вдигам поглед към книжните рафтове до мен.
Де да можех да се скрия между томчетата. Или да намеря тайна врата в тази омагьосана книжарница, която да ме отведе далеч от Лос Анджелис, в някое друго измерение на реалността, където животът ми не е предначертан.
— За какво говориш, по дяволите? — Съвършеното лице на Кел се е свъсило в недоумение.
— Обещана съм. Както и ти, впрочем. Или си забравила тази дребна подробност?
Тя скръства ръце и отклонява поглед. Не е забравила. Точно Кел никога не би подценила клетвата, с която сме обвързани още при раждането си.
— Междувременно обаче можеш да правиш други неща — мърмори тя под нос, колкото да каже нещо. Не звучи убедена.
— Какъв е смисълът?
Емоциите ми, както и всички основни импулси, са твърде раними и незащитени. Не мога да правя секс с когото и да било. Колкото и да мразя факта, че съм Валари, не мога да се преструвам, че не съм такава.
Когато хората нарушават клетвите си, нечии чувства биват наранени. Нечии сърца биват разбити. Когато демон наруши клетвата си, някой понася наказание.
Кел почуква по зъбите си с лакирания си нокът.
— Аха. — След миг очите ѝ грейват. — Е, когато срещнеш когото трябва и си изпълниш дълга, можеш да се хванеш с когото си пожелаеш. Трябва само да си завършиш глупавото образование и да продължиш по план.
— А ти защо не продължиш по план? — питам я раздразнено.
Тя сумти.
— Ще. След време. Все някога ще улегна, но преди това ще си дам възможно най-много време. Все пак не съм стара мома като теб.
— По-малка си от мен с година.
Тя свива леко пораженчески рамене.