— По стар навик. Нали знаете, че обичам често да пътувам.
— Да. И добре правите, щото който предприема големи пътешествия, той се връща у дома си кат’ учен човек. Разбрах го от собствен опит. Тук станах съвсем друг. Знайте ли, чувстваме се вече тъй, сякаш сме от съвсем големите хора. Започваш сам себе си страшно да уважаваш. Тук сичко е по-убаво, по-изискано и по-скъпо. Ама още не сте ни видели уредбата у дома. Веднага трябва да дойдете с нас! Живеем си кат царе. Елате! Ще се качите в нашия екипаж.
— Съжалявам. Сега си имам друга работа. А и не съм сам. Ето го моят приятел Винету, за когото Вие, госпожо Вернер, сигурно сте чела.
До този момент тя не беше откъсвала очи от мен и не беше обърнала внимание на апача. Ето че сега се извърна към Винету, подаде му и на него ръка, а после ме попита:
— Значи нямате време, така ли? Докога ще останете тук?
— Вероятно още утре ще отпътуваме от Сан Франсиско.
— И не искате да дойдете у нас? Знаете ли, че това е жестоко?
— Ами вашият съпруг…?
— Сигурно ще се зарадва на посещението Ви. Но вероятно не е у дома.
— Добре, идвам с вас. Позволете ми само набързо да се сбогувам с моя приятел.
— Не, в никакъв случай! Толкова много съм чела за прославения вожд на апачите, че безкрайно го уважавам. Помолете го да дойде с нас!
— Да — кимна бащата, — индианецът също трябва да ни посети! Няма що да се страхува от нас. Ний сме хора, дето няма да сторят никакво зло на един туземец. Ама петима души няма да се поберат в нашия екипаж. Затуй аз и жена ми ще вземем един файтон. Хайде, Хане, тръгвай с мен!
Той я задърпа за ръката подир себе си. От нашия разговор, проведен на немски, Винету бе разбрал съвсем малко. Въпреки това не беше необходимо да му казвам каквото и да било, нито да му давам някакъв знак. Когато предложих ръката си на Марта, той веднага застана от дясната й страна и закрачи до нея толкова самоуверено и с такова достойнство, че тя нямаше защо да се срамува от него.
На площада, където стояха колите ни очакваше каретата на Краля на петрола. Наистина такава кола и такива коне можеше да си позволи само един милионер. Качихме се и се настанихме срещу дамата. След това се понесохме като вихрушка.
Срещата ни с моите познати тук във Фриско беше просто една случайност, която не можеше да ме учуди. Ала те имаха тук къща или дори цял дворец и именно това ми се стори чудно. Защо Вернер не живееше горе в планините при своето петролно предприятие? Естествено не изрекох този въпрос. Съвсем скоро и без друго щях да получа отговор от него.
Ето че каретата спря пред една сграда, която с пълно право заслужаваше името дворец. Колко ли е струвала само великолепната мраморна порта? Над нея бяха поставени големи позлатени букви. Не ми остана време да ги прочета, понеже трябваше да слезем от каретата, при което ни помагаха двама негри. После те закрачиха пред нас по вътрешното стълбище към един разкошен вестибюл и отвориха врата, водеща към малка стая, която бе обзаведена кажи-речи като уютна всекидневна. Едва-що домакинята бе седнала на дивана, когато стаята започна да се движи нагоре. Тя се оказа просто един асансьор, движен с пара. Някой друг син на прериите на мястото на Винету би възкликнал от удивление, но апачът стоеше с такова безразлично изражение, сякаш този начин за избягване на досадните стълби бе за него нещо съвсем обикновено.
Влязохме в приемната, която се намираше на втория етаж. Беше обзаведена извънредно пищно. Личеше си, че собственикът й е имал намерение да блесне с разкошната й подредба, но различните дреболии в интериора доказваха, че жена му бе положила усилия да смекчи това впечатление.
Изглежда едва след като излязохме от асансьора Марта дойде на себе си. Тя подаде и двете си ръце както на мен, тъй и на Винету и най-сърдечно ни каза:
— Ето ни вече у дома. Не бива да си тръгвате толкова бързо. Трябва да останете няколко седмици. Обещайте ми!
Невъзможно беше да изпълним подобно желание и то особено заради мъжа й, с когото никак не ми се щеше да пребивавам по-продължително под един и същ покрив. Затова й отказах:
— С удоволствие, ако ни беше възможно, госпожо Вернер, но наистина още утре трябва да тръгнем на път.
— О, имате време! Ако бяхте нейде из дивата пустош, където може би ви се налага да преследвате някой човек, там разбира се всяка минута ви е скъпоценна, но аз съм чела достатъчно много за вас, за да знам, че когато се намирате в град като Сан Франсиско, нямате никаква работа.
— Действително се лъжете. Имаме наложителни причини, които…
— Моля Ви не го увъртайте! — прекъсна ме тя. — Нека разговаряме съвсем откровено. Причината, поради която не искате да останете, се крие в моя съпруг, нали? Но аз ще ви докажа, че и за него сте добре дошъл. Веднага ще изпратя да го повикат от работния му кабинет. Позволете ми да ви оставя за няколко мига!