Взех си пура без някой да ме подкани и Винету последва примера ми. За съжаление той не можеше да вземе участие в разговора ни.
— Ей ни най-сетне сами — поде стария — и значи можем да си приказваме най-откровено. Кво ще кажете всъщност за моя зет, милионера?
— Не го познавам.
— Струва ми се, че Вий сте се запознали с него още в Германия, а?
— Но то беше съвсем набързо. Оттогава нито съм го виждал, нито съм го чувал.
— Хмм, да. Можел е поне да Ви пише. Ама той май хич не Ви обича. Щом някой път мойта дъщеря Ви спомене, тогаз той сякаш пощръклява.
— Има ли си някаква причина?
— Не, никаква. Но той изобщо лесно избухва, започва да смуче още ранни зори и после през целия ден е къркан. — Олеле! Лошо!
— Да, тъй е! Сигур го е наследил от майка си, щото тя е умряла от препиване.
— Какво казва дъщеря Ви за пиянството му?
— Тя изобщо няма думата. Ако иска да го накара да не прави нещо, трябва само да го помоли да го направи.
— Така ли стоят нещата? Но това е тъжно. Един такъв живот…
— Също като кучето и котката! — прекъсна ме той. — Ама знайте ли, ний милионерите, можем да си го позволим Той живее долу, а тя — на горния етаж. През целия ден от сутрин до вечер не разменят и една дума. Най-много да проговарят някои път гато се върне за обед.
— Още от самото начало ли я караха така? — О, не! Горе при Ойл Суомп беше иначе. Там си живяхме тъй, сякаш наистина бяхме сговорно семейство. Ама откак тоз мистър Попър ни стана съдружник, се започна друг по-изискан живот. Знайте ли, тоз Попър ми е доста симпатичен. И той много държи на мойта дъщеря.
— Вашата дъщеря се оплака, че зет Ви имал много работа. Така ли е?
— Глупости! Хич не го вярвайте! Потър се грижи за всичко и тича насам-натам, пише и работи ден и нощ. А Вернер само се разхожда нагоре-надолу. Станал е член на кви ли не клубове и дружества, дето се пие юнашки и се играе хазарт. А и щеше да е цял глупак, ако не го правеше, щото нали си е милионер и може да си го позволи. Нека Потър блъска вместо него!
Старият продължи да си приказва все в този стил. Надрънка какви ли не небивалици, но все се позоваваше на милионите на своя зет и то, без да има и най-малката представа, че ми позволи да надникна, както в деловите отношения на банката така и в частния живот на семейство Фогел, при което ми се изправиха косите. Не ми стана съвсем ясно дали Марта обичаше мъжа си или не. Ако не го обичаше, то поне полагаше усилия да не го показва пред хората. Отначало семейната двойка водила много добър съвместен живот, ала после се появил Потър и се запознал с Вернерови. В мен все повече назряваше подозрението, че този янки беше хвърлил око на състоянието на Вернер. Изглежда банкерът му имаше пълно доверие и лека-полека влизаше в някаква клопка, в която неминуемо го дебнеше финансов банкрут. Но най-вероятно ми се струваше, че заедно със състоянието му Потър имаше голямо желание да се докопа и до неговата красива млада жена.
Какво ли можех да направя? За разобличаването на този човек беше необходимо време, а после навярно щеше вече и да е много късно. Трябваше да се опитам да получа по-ясна картина за извършваните финансови операции, ала сигурно и двамата щяха да се възпротивят да ми дадат сведения. Така твърде лесно можех да направя бедата още по-голяма. Докато старецът продължаваше словоохотливо да разказва, аз размислях и най-сетне стигнах до решението да не се намесвам в техните взаимоотношения.
Скоро се появи госпожа Фогел, за да ни покани на трапезата. Марта не беше изпратила прислужник, защото желаеше да останем само между нас. Менюто беше обикновено. Забелязах, че младата жена отново се чувстваше добре, както някога. След като се нахранихме ни беше позволено да изпушим по една пура, а Марта влезе в съседното помещение, което, както скоро чух, представляваше музикалният салон. Разнесоха се обикновени встъпителни акорди на роял, а после прозвуча прекрасният глас на някогашната певица. Тя изпълни една немска песен.
Седях с гръб към вратата на стаята. Винету се беше настанил срещу мен и слушаше със затаен дъх. Той не разбираше немските думи, но беше възхитен от изпълнението на песента. И ето, че изведнъж изразът на лицето му се промени. Видях, че внимателно се взираше към вратата и направи такова движение, като че се канеше да стане от стола. Бързо се обърнах. Зад мен на прага на отворената врата бяха застанали двама мъже. Както разбрах малко по-късно това бяха Кралят на петрола и Потър. Въпросният янки имаше внушителна външност. В момента по лицето му се беше изписал дебнещ и напрегнат израз. Кръвясалите очи на Вернер се бяха втренчили в мен. Той се олюляваше. Личеше си, че е пиян.