Един съботен ден останахме след репетицията, за да обсъдим някакъв концерт с благотворителна цел. По едно време в стаята, запазена за дружеството ни, влезе съдържателят на гостилницата, в която пеехме и ми съобщи:
— Тук са двама господа, които искат да говорят с Вас.
— Кои са те?
— Не ги познавам. Единият е млад изискан човек, а другият е с някакъв тъмен особен цвят на кожата. Не обелва нито дума, не си сваля шапката и те гледа с такива очи, че тръпки да те побият.
— Шарли! — извика някой откъм вратата, която бе оставена отворена.
Бързо скочих на крака. На входа стоеше Винету! Винету, прочутият вожд на апачите в Дрезден! И как изглеждаше само този величествен войн! Тъмен панталон, жилетка със същия цвят, която бе пристегната с колан и късо сако — ето това беше облеклото му. В ръката си държеше дебел бастун, а на главата си носеше цилиндър, който изобщо не беше свалил. Разказвам този факт съвсем сбито, ала едва ли е нужно да ви уверявам, че изненадата ми да го видя тук бе също тъй голяма, както и радостта ми.
Втурнах се към него. Не по-малко бързо и той се завтече към мен. Поздравихме се най-сърдечно. След като се огледахме по-подробно и двамата избухнахме в смях, нещо, което за пръв път наблюдавах при апача. Фигурата на своя приятел Шетърхенд, която виждаше пред себе си, имаше толкова кротък и безобиден вид, а най-храбрият войн на апачите представляваше такава смешна и забавна гледка, че никой от нас не успя да сдържи внезапно обзелото го весело настроение.
Ето че и младият господин, който го придружаваше, пристъпи към мен и тогава видях, че той беше Франц Фогел, някогашният ученик на моя капелмайстор.
Присъстващите на тази сцена певци познаваха апача от моите книги. Какъв шум се вдигна само, когато чуха името му! Отначало изобщо не пожелаха да ми повярват. Не можеха да си го представят иначе, освен в неговото познато индианско облекло, въоръжен с прославената Сребърна карабина. Впрочем още същата вечер узнах, че той не се е разделил нито с това свое оръжие, нито с томахока си. Те се намираха в багажа му, който бе даден на съхранение. Подозирах защо не беше свалил шапката си. Под нея беше скрил дългата си разкошна коса. Свалих цилиндъра му и тя се разпиля като плащ по гърба му чак до кръста. Сега хората повярваха, че пред тях е застанал апачът. Всички ръце се протегнаха към него и когато един басист въодушевено запя «Да живее, трижди да живее!», всички гръмко подеха песента.
Колко често бях молил Винету някой път да дойде с мен в Германия! И винаги — напразно. Фактът, че сега се беше появил толкова неочаквано, сигурно се дължеше на някоя много важна причина. По израза на лицето ми той разбра, че много ми се искаше да я узная час по-скоро, но след като само поклати глава, каза:
— Нека моят брат спокойно продължи работата си! Вестта, която нося е наистина важна, но понеже и без друго измина повече от седмица откак пристигнахме отвъд океана, един час не е от толкова голямо значение.
— Но как успя да ме намериш тук?
— Та нали Винету не е сам. С мен дойде младият бледолик на име Фогел. Той знаеше къде е жилището ти и ме заведе там. Научихме, че си отишъл на мястото, където се пее. Много ми се прииска и аз да чуя песните. После ще се върнем в дома ти и там ще ти кажа защо прекосихме Голямата вода.
— Добре, дотогава ще имам търпение, а ти ще послушаш сега немски песни.
Когато певците чуха желанието на апача, с радост заявиха, че са готови да го изпълнят. Заедно с Фогел насядахме на една по-отдалечена маса и поръчахме бира, която Винету пиеше с голямо удоволствие макар и много умерено. После започнаха изпълненията. Хората бяха горди, че имаха възможност да пеят пред този човек.
Апачът беше стиснал ръката ми. Бях щастлив, че можех най-сетне да го поздравя в родината си и ми се струва, че в очите на присъстващите представлявахме твърде сантиментална двойка. Никой от онези, които ни бяха срещали в саваната или из планините отвъд океана, нямаше да ни познае сега. Винету ми приличаше на черна пантера в овча кожа, а и аз едва ли съм изглеждал в очите му кой знае колко по-различно.
Може би вече беше полунощ, когато апачът най-сетне заяви, че е слушал достатъчно. Той благодари на певците и ние си тръгнахме. Не каза нито дума за изпълненията им, но понеже познавах своеобразния му нрав, бях убеден, че немските песни му бяха направили дълбоко впечатление.
У дома той се огледа навсякъде много внимателно, опипа всеки предмет като от време на време затваряше очи, за да запомни всичко по-добре. Взех два калюмета от стената, натъпках ги с тютюн и му подадох единия. Фогел получи пура. Когато се настаних на дивана до моя най-верен и най-благороден приятел и запушихме, той поде: