— Утре рано сутринта — отсече Емъри. — В такъв случай ще пристигнем малко преди времето, когато моят мистър Хънтър очаква някакъв кораб, с който ще отплава за Тунис.
— Какъв е този кораб?
— Френски търговски плавателен съд.
— Значи не е някой пътнически параход, а? Това ме кара да се замисля. Следователно много вероятно е той да е бил уведомен от Тунис за тази възможност за пътуване.
— И аз мисля така. Може би ще успеем да узнаем нещо по този въпрос.
— Но и Винету, и аз ще трябва да се легитимираме пред капитана, ако поискаме той да ни вземе.
— Остави го на мен! По пътя сте си загубили документите и ми се струва, че ще бъде достатъчно, ако му покажа моя паспорт и гарантирам за вас.
— Тогава ще съм любопитен да видя като какъв ще се представи Хънтър. Сигурно истинският притежател на това име е взел със себе си своя паспорт.
— Ще видим. Важното е да не заподозре нищо. Ти си бил в Индия и там си се срещнал с Винету, тоест, с богатия сомалиец Бен Асра. Сега сте тръгнали за Лондон, където той иска да си създаде търговски връзки и за кратко време ще останете в Тунис, където пък ти имаш да уреждаш някаква делова работа. За всичко друго ще трябва да изчакаме.
Виждаше се, че Емъри се вживяваше в нашата задача така, сякаш беше лично негова. Поседяхме още малко заедно. После се разделихме, за да поемем на път на следващото утро.
Втора глава
В Тунис
Няма какво да разказвам за пътуването си до Александрия. Там отседнахме пак в хотела, а Ботуел отиде да посети Хънтър. Предполагахме, че няма да се зарадва особено да се сдобие с нови спътници, ала се видяхме излъгани, защото скоро той дойде при нас заедно с Емъри и ни каза, че му било приятно да пътува заедно с нас.
Ако веднъж след зряло и задълбочено размисляне съм си съставил някакво мнение, то съм свикнал да не го променям дотогава, докато не се убедя напълно в противоположното. Ако имах по-колеблив характер, то още при първия поглед, който отправих към този младеж, щях да забравя подозренията си към него. Той правеше прекрасно впечатление и вече не се учудвах, че Емъри го беше нарекъл почтен човек. В поведението му не можеше да се открие абсолютно нищо, което някак да потвърди нашите подозрения. Той имаше свободни обноски, а в откритото му държане нямаше и следа от някаква несигурност. Или се бяхме излъгали в него, или пък въпреки младостта си този човек беше един изпечен негодник.
Параходът, на който щяхме да пътуваме, идваше от палестинските пристанища и от Александрия през Тунис и Алжир щеше да се върне в Марсилия. Когато ние четиримата се качихме на борда, капитанът му веднага ни посрещна със забележката:
— Господа, това не е пътнически параход. Ще трябва да си направите труда да се върнете.
Сега трябваше да се разбере дали капитанът е бил уведомен за някакъв пътник. Хънтър се усмихна невъзмутимо и попита:
— А няма ли да приемете и пасажер на име Хънтър?
— Хънтър ли? Вие ли сте този господин?
— Да.
— Тогава можете да пътувате с този кораб, защото съм уведомен за вас от Калаф бен Урик, но нищо не знам за другите трима спътници.
— Тези господа са мои приятели. Калаф бен Урик не е знаел, че ще се присъединят към мен. Ние ще сме Ви много благодарни, ако осигурите места и за моите спътници.
— В такъв случай и аз, и моят първи офицер ще трябва да се постесним, защото съм подготвен да приема само Вас. Но заради Калаф бен Урик ще направя изключение и ще приема господата.
Значи френският капитан се чувстваше задължен на туниския колагасъ. Изглежда последният поддържаше връзки, които нямаха нищо общо с професията му на военен и между другото се занимаваше с някакви тайни гешефти. Иначе откъде-накъде капитанът на един търговски плавателен съд можеше да се чувства задължен на този офицер? Това обстоятелство още повече затвърди вече съставеното ми мнение за Калаф бен Урик. А резултатът от тези размисли беше, че привидно почтеният и открит характер на Хънтър вече съвсем не можеше да ме заблуди.
Ние четиримата получихме на разположение две малки каюти, във всяка от които имаше място за двама души. Оставаше открит въпросът кой от нас щеше да прави компания на Хънтър. Няколко кратки думи бяха достатъчни да се разберем по между си — оставихме му правото сам да си избере някой от нас. Неговото решение можеше да ни послужи като важно указание за някои изводи.