— Добре! Тогава оставаш при мен докато стигнем в Америка. Ще ме наричаш братовчед. Твоят дядо е бил брат на моя баща и си от Халберщат. Взел съм те с мен, защото всичките ти роднини са измрели и живееш при мен вече от три месеца. Ще казваш ли винаги това и нищо друго?
— Да — заявих аз в безизходното си положение.
— Тогава ще си живееш добре при мен. Значи се споразумяхме! Докато ти спеше, минахме през един град. От един вехтошар ти купих ботуши и дрехи. Ето, облечи тези неща!
Той отметна малко чергилото, за да мога да виждам и да сменя моите парцали и дървените обувки с донесените от него дрехи и ботуши. После ме накара да седна на капрата на каруцата при него и поехме към селото, където спряхме пред страноприемницата, за да пренощуваме.
— Навярно онзи човеколюбив ваш спасител е бил някой колар, който с коларския занаят си е изкарвал хляба, а? — прекъснах аз разказа му.
— Да. Беше един от така наречените селски колари от Харц.
— А-а, знам ги. С тежките си товарни коли те са кръстосвали по-рано надлъж и нашир от една страна в друга като навсякъде са приемали каквито товари им предложи случаят и често са се завръщали по родните си места едва след години. Издокарвали са конете си с особен вид хамути и кожи от язовец. Били са честни хора, на които спокойно е можело да повериш цяло състояние. Изглежда във вашия случай човекът не е бил особено почтен или поне с вас не е бил такъв, защото е казал, че иска да замине за Америка, което в никакъв случай не е възможно да е било истина. Най-вероятно е искал да ви използва.
— Вярно е. Отначало му имах пълно доверие. Аз хранех и чистех конете, спях при тях в обора и според силите си поемах неговата работа. В замяна получавах храна и от време на време по някоя стара износена дреха. След като минаха няколко месеца, без да тръгнем за Америка лека-полека започнах да разбирам, че ме е излъгал. Ала волният живот ми харесваше и затова останах при него докато веднъж натовари стока, която трябваше да превози до Отерндорф. Това селище е разположено близо до морето. Внезапно в мен отново се събуди желанието да тръгна за Америка и резултатът беше, че избягах като поех към Бремерхафен.
— Без пари?
— Той си мислеше, че нямам пари и това беше приспало бдителността му. Но в продължение на година и половина, времето което прекарах при него, бях товарил и разтоварвал какво ли не и понякога бях получавал бакшиш. Тези малки суми бях запазвал в тайна и ги бях пестил. Ето как бях събрал достатъчно, за да стигна от Отерндорф до Бремерхафен, без да ми се налага да прося. Разбира се за по-продължителен престой там парите нямаше да ми стигнат. Затова веднага попитах къде да намеря някоя моряшка кръчма. С течение на времето бях поумнял и неведнъж бях чувал, че в подобни кръчми било възможно да ти се предложи случай да пътуваш до Америка безплатно. В кръчмата, която ми посочиха, седяха много моряци. Един от тях се лепна за мен и взе да ме разпитва. Казах му толкова, колкото сметнах за необходимо и той ми заяви, че щял да ми помогне. Поръча ми ядене. Пихме ракия, коняк и пунш докато изгубих разсъдък. Когато дойдох на себе си видях, че лежа в някаква тясна дупка, която едва ли беше по-голяма от кучешка колибка. Около мен беше тъмно. Над главата ми се чуваше скърцане, а под мен шумеше вода. От време на време долавях заповеднически глас. Пипнешком потърсих някакъв изход, но не намерих и бях принуден да лежа и да чакам. Чувствах се ужасно зле. В главата ми сякаш някой тъпан биеше, а крайниците ми бяха като смазани. След доста време долових стъпки. Някакво резе бе изтикано, после зърнах пред себе си човек в моряшка униформа, който държеше в ръката си фенер. Беше онзи мъж, с когото предишния ден бях седял в кръчмата. Той ми се изхили дрезгаво и подвикна:
— Излизай сухоземен плъх такъв! Капитанът иска да те види! Но разговаряй с него учтиво и не му противоречи! Той не е някой добряк.
С мъка изпълзях от дупката. Както по-късно научих това бил затворът за вироглави моряци. Последвах моя «добър приятел», изкачвайки се по две тесни стръмни стълби, и после се озовах на горната палуба на някакъв кораб, който плаваше опънал всичките си платна. Наоколо бе само безбрежното море. Отведоха ме при кърмата, където ме чакаше капитанът. Той носеше много широки панталони, а на главата си имаше кепе със златни нашивки. Брадата му беше страшно голяма. Той ме хвана за ръцете, завъртя ме няколко пъти насам-натам, заопипва мускулите и костите ми, ухили ми се така, сякаш бях мишка, а той котка и ме попита:
— Откъде си?
Казах му истината. При тази физиономия дето я беше направил, не посмях да изрека нито една лъжлива дума.