— Значи никога не сте ходили по-нататък, така ли?
— Не.
— Но на мен много ми се ще да стигна до отсрещната страна, за да видя дали там гледката е същата.
— Разбира се, че е същата. Личи си още от пръв поглед.
— Възможно е! Но ми се иска веднъж да обиколя имота си. Огледам ли го от всички страни, това ще е удоволствие, заплатено с онези четиристотин долара, а след това кракът ми никога повече няма да стъпи тук.
— Както желаете! Но трябва много да внимавате. Тук земята е коварна и човек никога не знае докъде ще потъне.
Предпазливо продължихме да яздим един подир друг нататък. Вятърът подухваше срещу нас и носеше някаква особена миризма. Старият, който беше начело, също я усети. Той спря коня си, пое дълбоко въздух през носа и рече:
— Що за отвратителна воня? Мирише на ковчег!
— На трупове! — потвърди синът му.
— На терпентин! — добавих аз.
После пак продължихме. Миризмата се усилваше. Стигнахме до едно място на намиращото се вдясно от нас блато, където покрилият го мъх се отдръпваше доста навътре, а видът му беше твърде особен, изглеждаше така, сякаш беше отровен. Водата ми се виждаше мазна. Повърхността й бе покрита с някакъв синкаво-жълт блестящ слой. Изведнъж старият Акерман нададе силен вик, скочи от коня и се втурна към водата.
— За Бога, тате, опасно е, къде тръгна? — извика синът му обзет от страх. — Стой тук, стой тук!
— Трябва да проверя, трябва да проверя! — отвърна старият необяснимо възбудено и припряно.
— Но земята поддава под краката ти!
— Нека поддава!
Ето че той стигна до водата. Вече газеше до колене в блатото и краката му продължаваха да потъват все по-надълбоко. Видяхме го как гребна вода с две шепи, огледа я и я помириса. Скоро стоеше вече до половината си бедра в тинята. Едва тогава с големи усилия успя да се измъкне и да се върне при нас. Видимо възбуден той се приближи до мен и попита:
— Не споменахте ли, че са Ви останали само стотина долара?
— Да?
— Тогава ще откупя вашето блато. Колко искате за него?
— Странен въпрос! Ще ми дадете ли четиристотинте долара, които платих?
— Не, ще ви дам много повече. Да речем сто хиляди или половин милион долара!
От смайване седях на седлото си като онемял, защото това не можеше да е шега. А Акерман изобщо не беше някой шегаджия, а и изразът на лицето му съвсем ясно показваше, че и в този случай не си правеше майтап.
— Млади човече, Вие сте страхотен късметлия! Това е вода, върху която плава петрол. Тук нефтът извира от земята, където сигурно се намира в големи количества. Та Вие сте милионер!
— Ми-лио-нер! — повторих аз заеквайки. — Заблуждавате се, сигурно се заблуждавате!
— Дълги години съм живял отвъд новите щати в петролните райони и много добре съм запознат с тези неща. Затова знам какво е петрол. Повярвайте ми!
— Пет-рол! Ми-лио-нер! — все още не можех да се отърся от смайването си.
— Да. Вие сте онова, което тук наричат Крал на петрола. Тоест, ще станете такъв. Не е достатъчно само да притежаваш земята, където се крие нефтът. Човек трябва и да съумее да го извади от недрата й, за да го превърне в пари.
— Да го извади ли?
— Да, с машини. А те са скъпи.
— Значи няма да стана милионер. Че откъде ще взема пари за машините?
— Драги ми съседе, не бъдете толкова късоглед, де! Не е необходимо да имате нито един цент. Обявете само основаването на вашето предприятие и веднага ще се намерят стотина финансови магнати, които ще предоставят паричните си средства на ваше разположение.
— Наистина е така.
— Но тези хора ще искат да извлекат полза и за себе си. Ще трябва да им отстъпите голяма част от печалбата. Но все пак познавам един човек, който няма да Ви измами като тях.
— Кой е той?
— Това съм аз, старият Акерман. Ще постъпвам само приятелски към Вас. Искате ли да опитате да работите заедно с мен?
— Защо не? Но разполагате ли с необходимите пари?
— Все ще съумея да ги събера. И ако моите не стигат, ще си помогнем с някой нисколихвен заем. Премислете моето предложение. А сега нека продължим, за да обиколим цялото блато!
Онова, което видяхме, го удовлетвори до такава степен, че веднага ми направи куп най-изгодни предложения, които аз без колебание приех. Няма да разказвам с подробности как се разви нашето делово сътрудничество. Ще спомена съвсем накратко, че Акерман се прояви като почтен човек и не ме измами нито веднъж. Скоро вестта за нашето Ойл Суомп се разнесе из целите Съединени щати, че и далеч извън границите им. Могъщата сила на парите ни бе предоставена на разположение. Предприятието ни се разрастна неимоверно много и сега, след като изминаха почти две години, ме наричат Крал на петрола, причисляват ме към милионерите и дойдох в Европа, за да взема майка си.