— Първо ми кажи как стана това бягство!
— Изпратиха ме с още един войник да стоим на пост при Калаф бен Урик. Аз седнах на земята, а моят другар започна да ходи насам-натам. Щом се отдалечеше достатъчно той не можеше да чува когато колагасъ тихо ми говореше.
— И какво ти каза той?
— Поиска да му върна пакетчето, което ми беше дал да пазя.
— Аха! Кога ти го даде?
— Когато обсадихте улед аярите в прохода. Войниците лежаха там като пленници, но аз не бях сред тях, а при колагасъ, защото бях негов слуга. После вие освободихте другарите ми, а след това шейхът отиде да преговаря с вас. Видяхме го да се връща с теб и тогава колагасъ гневно ми каза: «Вече няма никаква надежда. Това куче ще придума аярите и ще ме предаде на Крюгер Бей». Той бързо ми тикна в ръцете едно пакетче, за да го скрия нейде и да го пазя. После побърза да отиде при шейха, за да го настрои срещу теб. Не постигна никакъв успех и скоро го докараха вързан и с насинено лице. Беше пленник. В един момент когато никой не ни гледаше,той ми нареди да стоя по-надалеч от него. Мислеше си, че ще дойдеш при него, за да търсиш някакви неща. В такъв случай щеше да претърсиш и мен. Тъй че трябваше да се отдалеча, но ме накара винаги да нося пакетчето у себе си.
— Защо?
— За да мога всеки миг да му го върна.
— Каза ли ти какво е съдържанието му?
— Да, един истински Коран от Мека както и няколко влакна от погребалния саван на Ал Оуайб от джамията Зауйя ас Сиди ас Сахаби в Каируан.
— Много свети реликви!
— Да, ама не беше вярно.
— Знам. А ти как разбра, че е лъжа?
— От самия колагасъ. Докато седях при него през нощта, за да го пазя, той ми прошепна, че в пакетчето имало много пари. Предложи ми от тях пет хиляди пиастри, за да го развържа.
— Не е било нужно да ти ги предлага, понеже нали пакетчето с всичките му пари е било в ръцете ти.
— Но той ми каза, че нямало да имам никаква полза от него. Там не се намирали обикновени пари, а само някакви книжа, които лично трябвало да даде на сарафина в Тунис. Някой друг нямало да получи никакви пари за тях. Предложи ми да избягам заедно с него, да го придружа до Тунис и там съм щял да си получа сумата веднага щом успеел да обмени книжата срещу пари.
— И ти беше заслепен от предложението му, нали?
— Да, ефенди. Беден войник като мен и сто пиастри! Той ми се закле в Мохамед и във всички халифи, че веднага след пристигането ни в Тунис съм щял да получа многото пари. Повярвах му и прерязах въжето, стягащо ръцете му. После му дадох ножа си.
— Ами другият пост?
— Той нито видя, нито разбра нещо, понеже с колагасъ се уговорихме да се освободи напълно едва след като ни сменят новите постове. Но за съжаление той не удържа на думата си. Веднага щом му дадох ножа си, той се освободи от кола и сряза въжето на краката си, ала остана да седи така, сякаш все още беше вързан. После моят другар дойде и седна при нас. Изведнъж колагасъ го нападна и заби ножа в сърцето му. Понечих да се развикам, но той ме заплаши. Беше свободен, а моят нож стърчеше от гърдите на другаря ми. Това обстоятелство свидетелстваше против мен. Бях загубен, ако останех в лагера и затова бях принуден да бягам с него.
— Но не тръгнахте веднага, нали?
— Не. Нареди ми да го чакам, а той се отдалечи. След известно време се върна заедно с младия чужденец. Как го е освободил без никой да забележи каквото и да било, сам не знам. Промъкнахме се съвсем тихо, за да оседлаем трите най-хубави камили на Повелителя на войската. След като свършихме тази работа, ние отведохме животните на известно разстояние от бивака. Наредиха ми да остана при тях, а двамата пак се върнаха в лагера, за да се прокраднат до твоята шатра.
— Откъде го знаеш?
— От думите им.
— Да, имаха намерение да ме убият, но не успяха, защото пред шатрата ми седеше пост.
— Така си и помислих, понеже чух силни викове. После двамата се върнаха и като кълняха и проклинаха се качиха на седлата. Аз също побързах да възседна моето животно и веднага препуснахме.
— Та нима двамата разговаряха на арабски?
— Да, отначало. А това беше много непредпазливо от тяхна страна, защото научих неща, които всъщност не биваше да чувам. Но после започнаха да си служат с някакъв чужд език, от който не разбирах нито дума.
— Знаеш ли накъде са тръгнали?
— Към Тунис.
— Не ми се вярва. В Тунис ще отидат толкова, колкото и ти ще си видиш пиастрите.
— Вярно е, че няма да ги видя. Измамиха ме най-позорно. Недалеч оттук те слязоха от камилите и ми наредиха и аз да сторя същото. Едва бях стъпил на земята когато ме нападнаха и ми взеха оръжията, тъй че бях изцяло в ръцете им. Принуден бях да отстъпя пред заплашително насочените към мен дула на пушките им. После те пак се качиха на камилите си, хванаха поводите на моята камила и като не преставаха да ми се присмиват, препуснаха. О, ефенди, защо се доверих на колагасъ!