След като апачът пак се качи на камилата, ние свърнахме под прав ъгъл надясно, тоест на изток, накъдето вече водеше отново намерената диря. Следвахме я през целия ден чак докато се стъмни толкова много, че вече не можехме да я различаваме. Тогава спряхме, за да пренощуваме в откритата равна степ. На следващото утро продължихме ездата си. Дирята не беше така ясна както предишния ден. Емъри изказа мнение, че скоро тя пак ще стане по-свежа, защото вероятно и бегълците също е трябвало да поспят през нощта. Обаче аз бях на друго мнение. Несъмнено двамата Мелтън са се стремили преди всичко да спечелят по-голяма преднина и за тази цел бяха използвали цялата нощ. Това им е било възможно, понеже старият добре познаваше тези места. Винету също се съгласи с мен.
— Но защо тъй настървено гонят една толкова голяма преднина? — попита англичанинът. — Та тя изобщо не им е нужна.
— Така ли? И защо? — запитах в отговор.
— Защото ще предположат, че са ни заблудили.
— И че яздим към Тунис, така ли?
— Да. Нали още вчера са се отклонили от предишната си посока, за да прикрият следите си. Сега вече ще са сигурни, че са ни измамили.
— Едва ли ще са толкова сигурни, макар и да могат да предположат, че съществува такава възможност. Томас Мелтън добре познава и Винету и мен. Дори и да допуска, че ни е заблудил, то това ще е само за кратко време. Ако си припомни всичко каквото знае за нас, тогава няма как да не си каже, че ако изобщо се хванем на уловката му, с тази най-обикновена хитрост ще спечели не повече от няколко часа. Но после ние пак ще намерим дирята и ще продължим да я преследваме толкоз по-настойчиво.
— Хмм! А дали изобщо ще приемат със сигурност, че ще яздим подир тях?
— Несъмнено. Иначе не биха си направили труда да ни заблуждават, а и в противен случай отдавна да бяхме стигнали до техния бивак. Обаче те са яздили през цялата нощ.
— Моят брат Шарли е прав — подкрепи ме апачът. — Те не са спирали и сега са нейде далеч пред нас, защото имат по-добри камили от нашите и освен това не са губили време да бивакуват. Трябва да побързаме.
Оказа се, че не сме се излъгали, понеже яздихме още дълго време по следите, които ставаха все по-неясни, и открихме, че двамата ездачи също бяха слизали веднъж от седлата.
Отдавна степта отново се беше превърнала в пясъчна пустиня. Но вече пак срещахме тук-там оскъдна тревица, която лека-полека ставаше все по-гъста и по-висока. После различихме ниски продълговати хълмове, които се издигаха на изток и както изглеждаше се простираха от север на юг.
— Сигурно това е У ади Будауас — обадих се аз. — От другата страна се намират развалините на Ал Кима, които трябва да оставим южно от нас, за да прехвърлим Джебел Усалат.
— Мисля, че трябва да следваме дирята — подхвърли Емъри.
— Да, но съм убеден, че и двамата Мелтън са избрали същия път, защото той е най-удобният, който води към крайбрежието.
— Well! Но ей там отсреща това не са ли ездачи? Той посочи на североизток, където се бяха появили няколко подвижни точки. Те бързо се приближаваха към нас. Скоро различихме осем бедуини, яхнали коне. Те също ни бяха забелязали и след като изминаха още известно разстояние срещу нас спряха, за да ни изчакат. Бяха добре въоръжени, ала изглежда нямаха враждебни намерения. На около двайсетина крачки от тях ние също накарахме нашите камили да спрат и аз поздравих:
— Селям! Това там зад възвишенията У ади Будуас ли е?
— Да — отвърна един от тях, който изглежда беше предводителят им.
— От кое племе сте?
— Ние сме войни на мешеерите и бяхме на лов за газели.
Не успяхме да ударим никакъв дивеч и сега се връщаме към У ади, където пасат стадата ни.
— Кога тръгнахте на лов?
— Тази сутрин още на зазоряване.
— Тогава ще можете да ми отговорите на един въпрос. Минаха ли през У ади двама непознати ездачи на много добри ездитни камили?
— Да, рано сутринта, тъкмо когато се канехме да тръгнем на път.
— Отбиха ли се при вас?
— Да. Поканихме ги и те се отзоваха на молбата ни, макар да ни заявиха, че нямат никакво време.
— Докога останаха при вас?
— Само докато напоят камилите си.
— Знаете ли какви хора бяха?