Едва-що се бяхме настанили, когато един млад пастир ни донесе три малки напълнени с вода кратунки, които изпихме. Друг дойде с четири чибука, торбичка с тютюн и малък мангал с дървени въглища. Шейхът собственоръчно натъпка лулите, което бе едно изключително рядко оказване на чест, после сам сложи тлеещи въгленчета върху тютюна, подаде всекиму от нас по един чибук и каза:
— Пушете заедно с мен! Тютюнът изпуска ароматни облаци, които издигат душата към небето. Скоро ще дойдат и ястията.
Последвахме примера му и запушихме тютюна, който, като се има предвид обстоятелствата, никак не беше лош. Дръпнахме от лулите безмълвно, понеже нашият домакин мълчеше. Може би смяташе мълчанието за подобаващо на неговото достойнство, а може би според него то бе израз както на учтивост, така и на почитта към нас.
Все още не бяхме изпушили чибуците, когато единият от пастирите отново се появи и ни донесе голяма паница със студен кускус, която постави на масичката.
— Селим, какво става с месото? — попита го шейхът.
— Веднага ще го донеса — отвърна бедуинът, отдалечавайки се.
— Тогава донеси и…
Той млъкна, понеже Селим беше вече излязъл.
— Селим, Селим, чуваш ли! — извика отново шейхът подир него.
Тъй като не последва отговор той скочи на крака и се втурна към изхода, за да подвикне на Селим въпросната заповед. Ние не подозирахме нищо лошо и не му попречихме да извърви броените крачки, които го отдалечиха от нас.
— Селим, Селим! — повтори той, излизайки навън.
— Той трябва да остане тук, тук! — предупредително извика Винету макар да не знаеше арабски.
Апачът се изправи като пружина и се втурна, за да хване шейха и да го издърпа обратно в процепа, ала не успя да изпълни намерението си, защото преди още да се беше добрал до изхода, отвън се разнесе глух шум като от падането на нещо тежко и процепът се затвори. Бяха бутнали описания преди малко камък със странната форма така, че бе паднал точно пред входа на процепа. Той бе затворен толкова добре, че човек дори и пръста си не можеше да провре между камъка и скалата.
— Heigh-ho! — възкликна Емъри и бързо скочи на крака. [34]
— Винету го подозираше — обади се апачът, който се върна и пак седна на мястото си толкова спокойно, сякаш нищо не се беше случило.
Аз не казах нито дума, ала отвън се разнесе многогласен тържествуващ вик. Сигурно в момента се бяха насъбрали много повече, отколкото видяхме при пристигането си.
— Струва ми се, че сме пленени! — изръмжа англичанинът.
— Пада ни се! Защо не се вслушахме в думите на Винету!
— Well! Но просто нямаше причини за подозрения. Нали Повелителя на войската сам ни увери, че няма защо да се боим от мешеерите!
— А дали наистина са мешеери?
— Нали така казаха!
— Шейхът ни излъга. Ако наистина е от това племе, тогава нямаше да ни подмами в този капан.
— Вярно! Ами от кое племе е тогава?
— Най-вероятно е от улед аюните.
— Би било много лошо за нас. Но въпреки това не мога да проумея защо ни плени. Той не ни познава. Дори не ни попита как се казваме.
— Познава ни! Нали двамата Мелтън са били тук, а твърде възможно е все още да се намират при тези бедуини.
— The devil!
— Ако отново не се лъжа, те са се натъкнали на тези улед аюни и са им разказали какво се е случило в у ара и при планинския проход. Осведомили са ги, че шейхът на аюните е бил пленен заедно с придружителите си и ще трябва да заплати много голяма кръвнина. Тъй като са убедени, че ще ги преследваме, те са казали на хората, че ние сме виновни за всичко, казали са им и имената ни и подробно са ни описали. После аюните са изчакали да се появим, представили са се за мешеери и ето че ни подмамиха в тази дупка!
— Значи затова е бил онзи странен камък отвън! Беше изправен да стои на върха си. Било е необходимо само да го блъснат, за да падне и да застане точно пред процепа. Дали е бил приготвен специално за нас?
— Не, защото веднага щеше да ни направи впечатление, ако е бил дотъркалян тук едва тази сутрин и в такъв случай нямаше да вляза в тази пещера. Несъмнено камъкът отдавна е неделима част от този капан, където навярно са попаднали и други хора.
— Тогава да върви по дяволите шейхът с неговото вероломство! Нима не пуши лулата си заедно с нас? Значи няма съмнение, че сме негови гости, за които той трябва да отговаря, както и за самия себе си. Как ще ми обясниш подобна безгранична подлост?
— Узнал е, че не сме мюсюлмани и споделя мнението, че може да лъже «неверниците» без никакви угризения на съвестта.