— Аха, тъй значи! Но ние сме пленили шейха на улед аюните Фарад ал Асуад, който трябва да плати кръвнината, а Уеладен Нари също се представя за шейх на аюните, разбира се, ако предположението ти е вярно. Как ще ми обясниш всичко това?
— Навярно той е шейх на някое фирке на аюните. [35] Сигурно не ни е казал истинското си име.
— Какво мислиш за положението ни? Опасно ли е?
— Зависи от това дали двамата Мелтън са все още тук. Ако са в бивака, несъмнено ще настояват да умрем и ще ни пазят толкова строго, че бягството ни ще е цял фокус.
— А кое смяташ за по-вероятно — все още ли са тук или вече са си тръгнали?
— Вероятно са си тръгнали, защото нямат никакво излишно време. Тук от всички страни ги заплашват опасности, докато отвъд океана в Съединените щати примамливо им се усмихва голямо богатство.
— Well! И аз съм на същото мнение. Но как ли ще можем да се измъкнем? А и после, когато излезем навън как ли ще избягаме?
— Нека първо изчакаме да видим какво ще предприемат хората, които ни затвориха тук!
— Не е необходимо да чакаме. Твоите две пушки държат всичките ни врагове на почетно разстояние. Те ще трябва да се оттеглят надалеч, за да не бъдат достигнати от куршумите на Мечкоубиеца, а пък ние няма защо да се боим от техните пушкала.
— Но въпреки всичко многото кучета хващат заека. А дори и да се съглася с теб, я ми кажи откъде ще се измъкнем?
— Откъдето ни натикаха тук. Камъкът е десетина, най-много дванайсет центнера тежък. Трима мъже като нас все ще съумеят да го отместят.
— Е да, но ако имахме достатъчно място да разгърнем силите си.
— Нека поне опитаме!
Винету ни слушаше, без да каже нито дума. Ето че в този момент той се обади:
— Невъзможно е да се избута този камък. Изобщо не е нужно братята ми да правят подобен опит.
— Все пак нека да видим! — настоя Емъри на своето. — Трябва да опитаме абсолютно всичко, за да се освободим.
Не се и съмнявах, че беше във възможностите на трима ни да отместим един камък, тежащ дванайсет центера, обаче в случая бях убеден, че няма да успеем. Винету с готовност се отзова на подканата на англичанина. Те двамата застанаха в процепа, опрели гръб в гръб, защото поради тясното пространство не беше възможно да застанат иначе. После натиснаха камъка с рамо. Аз протегнах ръце над главите им и започнах да им помагам. Обединихме усилията си в няколко мощни тласъка, ала всичко бе напразно, защото натискът ни бе не само върху камъка, а се губеше и по скалата от двете страни на процепа. Следователно за камъка оставаше само една част от силата ни, която не беше достатъчна да го помръднем дори на сантиметър.
— Я да се откажем! — запъхтяно рече Емъри. — Няма да успеем да го отместим.
А когато отвън се разнесе многогласен подигравателен кикот, той разгневено продължи:
— Чувате ли ги? Подслушват отвън. Дочули са какви усилия полагаме и сега ни се смеят. Ако тези типове ми бяха тук, мигновено щеше да им мине всяко желание да се хилят. Вече разбирам, че със сила нищо няма да постигнем. Следователно ще трябва да потърсим спасение в някоя хитрост, но каква?!
— Не бързай толкова! — помолих го аз. — Спокойният размисъл ражда добрите хрумвания.
— Но често и не ражда. Как ще ги надхитрим тези типове щом киснем тук, а те са навън!
— Нека моят брат почака, както Шарли вече му каза — обади се апачът. — Винету подозира, че има един изход и ще провери дали може да се мине през него.
— Какъв е този изход?
— Моят брат Емъри не забелязва ли колко е влажно в тази пещера?
— Наистина го забелязвам.
— Но да не би стените да са мокри?
— Не сухи са. Само подът е влажен. Докато изговаряше тези думи англичанинът вдигна една от рогозките и опипа мястото под нея.
— Моят брат обърна внимание на извора, който се намира отвън, нали? — продължи апачът. — Сигурно влагата идва от него. Но водата не може да проникне в такива количества през твърдата скала, а само през пясъка. Следователно подът на скалния процеп несъмнено е от пясък. Както виждаме, пукнатината продължава високо нагоре, но изглежда слиза и доста надълбоко в земята, а до нивото, където се намираме ние е запълнена с пясък.
— Тогава вероятно и камъкът отвън лежи върху пясък, а не върху скала — подхвърли Емъри.
— Така предполага и Винету. И тъй ще копаем, докато камъкът потъне в земята толкова, че да можем да се измъкнем над него.
— Но, ако го подкопаем съвсем — намесих се аз — тогава той ще се срути върху нас, тъй както работим под него и ще ни смаже. Не, ако предположението на моя червенокож брат е вярно, ще трябва да оставим камъка да си стои тъй както е, а ще си проправим път под него и така ще се измъкнем. Да направим най-напред един опит!