Но ето че в този миг нейде пред мен дочух някакъв глух шум.
— Емъри! — подвикнах тихо.
— Да! Какво? — отвърна ми той.
— Какво прави Винету?
— Почива си. В момента престана да ми подхвърля пясък.
— За Бога, пресегни се и виж какво става! Измина кратък и все пак за мен много дълъг миг, а после Емъри възбудено извика:
— Затрупан е!
— Господи!
— Но напипвам краката му! Стой където си! Не ме блъскай! Няма място за двама ни.
Бях се опитал да го избутам настрани.
— Побързай, иначе ще се задуши! — подтикнах го аз, обзет от панически страх.
Като сложих дланите си върху гърба му аз ясно усетих, че Емъри си проправяше път напред, напрягайки всички сили.
— Cheer up! — извика след малко. [39] — Сега може да си поеме въздух! Жив е! Винету, стари приятелю, как си?
Тогава за моя неописуема радост чух гласа на апача:
— Беше крайно време. Вече се задушавах. Таванът се срути и ме затисна. Даже не успях да извикам.
Той се издуха и изплю, отстранявайки проникналия в устата, носа и очите му пясък. После най-спокойно каза:
— А сега да започваме отначало! Нека моите братя заработят с удвоена бързина, защото така едва ли ще свършим до настъпването на деня.
— Толкова ли голяма земна маса се срути? — попитах го.
— Да.
— Тогава ела назад! Ти се преумори. Аз ще те сменя отпред.
— Не — възпротиви се Емъри. — Ще се сменяме както ни е редът. Аз ще изляза напред, а Винету трябва да отиде най-отзад.
Апачът не беше съгласен, но просто го принудихме да отстъпи. За съжаление срутването на тавана ни създаде нова непредвидена работа. Всичко което бяхме вече разчистили и укрепили трябваше отново да разчистваме и укрепваме. Винету беше прав — вече и дума не можеше да става да свършим още през нощта. И само ако не ни сполетеше някоя и друга беда, можехме да се надяваме да излезем отвъд камъка, на повърхността на земята към зазоряване. От само себе си се разбираше, че тогава бягството ни щеше да е по-опасно. А в случай, че не успеехме да се справим навреме, улед аюните щяха да видят дупката, издълбана от нас и сигурно щяха да се погрижат да направят значително по-труден всеки повторен опит за бягство.
Копаехме като бесни. По-късно смених Емъри, така че работех вече пред другите двама. Винету се намираше в средата. Не мислехме за времето, не се питахме дали е все още рано или пък късно. Без никакво прекъсване копаехме, човъркахме, дълбаехме все по-напред и по-напред. От известно време вече бях започнал да си пробивам път право нагоре, като бях коленичил в края на хоризонтално прокопаната галерия. И ето че изведнъж получих мощен удар по тила и по дясното рамо. Някаква смазваща тежест ме притисна отзад напред с гърдите върху неразровения още твърд пясък и то така, че едва смогвах да си поемам дъх. Имах чувството, че съм попаднал в помещение без въздух. Посягайки с голяма мъка с едната си ръка назад, аз не усетих там откритата галерия, а напипах нещо твърдо. Тунелът беше затрупан. Таванът отново се беше срутил, но този път зад мен. Не можех да се помръдна нито напред, нито назад.
— Винету! — извиках аз.
Гласът ми прозвуча странно глухо. Не последва отговор.
— Емъри!
Същият странен глух тон и пак никакъв отговор! Не можех да очаквам никаква помощ от двамата си спътници. Преди да успееха да отстранят преградата, аз щях вече да съм се задушил. Можех да потърся спасение само нагоре. Въздух, въздух! Дълбаех и драсках, ровех и копаех и с двете си ръце. Не обръщах никакво внимание на това, че сипещият се над главата ми пясък пълнеше устата, очите, носа и ушите ми. Нататък, все по-нататък, право нагоре с трескава безумна бързина и ето, ето на, ето а-а, свеж въздух в празните ми дробове! Вдишвах го ненаситно. Дишах дълбоко с блаженство, изтрих си пясъка от очите и видях над мен бледо небе, от което току-що се канеха да изчезнат и последните звезди. Бях излязъл на повърхността на земята. Да се подпра от двете страни на лактите си и да изхвърля тялото си навън — това бе работа за секунди.