В Германия остана само Франц Фогел, за да изпълни задълженията си към капелмайстора, на когото дължеше настоящата си кариера. Но въпреки милионите от петрола, неговият зет не му помагаше достатъчно. Понякога момчето ми носеше поздрави от семейството отвъд океана. От думите му разбрах, че сестра му не се чувства щастлива. Както узнах едва по-късно Вернер не беше човек с характер, а по-скоро мерзавец и младата му жена само страдаше от неговите мерзавщини.
Измина доста време и аз отново се озовах в Съединените щати. От Фриско ме изпратиха като кореспондент в Мексико и след като преживях там описаните вече приключения, се добрах най-сетне жив и здрав до Тексас, където с отнетите от негодниците пари закупих земя за немските преселници, както и за Комарджията. Останах по-дълго при тях, а после с Винету яхнахме конете и прекосихме Ляно естакадо, отправяйки се към Ню Мексико и Аризона, за да посетим различни индиански племена. След това продължихме през Невада за Калифорния и Сан Франсиско, където Винету искаше да обърне в пари златния прах и нъгитсите, които беше взел по време на продължителната ни езда от своята скрита «спестовна касичка».
Не смятахме да се бавим там повече от няколко дни. Вече често бяхме посещавали Фриско и си казвахме, че можем да прекарваме времето си далеч по-добре, отколкото да се скитаме из един познат ни град. Канехме се да поемем нагоре из Сиера към Невада, Юта и Колорадо и там да се разделим, защото от последния споменат щат имах намерение през Канзас и Мисури да се отправя към Изтока, за да се върна у дома с някой параход.
Успяхме бързо да уредим работите си във Фриско, а после започнахме бавно да се разхождаме из града. Аз все още носех мексиканското си облекло, а Винету своите индиански дрехи. Но това не привлече погледа на нито един човек върху нас, понеже хора с външен вид като нашия бяха там нещо най-обикновено.
Следобед посетихме прочутите Удуърдс гардънс, които можеха да бъдат сравнени с нашите ботанически и зоологически градини. Тъкмо се канехме да влезем в аквариума, когато срещу нас се зададоха трима души, които се спряха веднага щом ни зърнаха. Навярно бяха чужденци, чието внимание бе силно привлечено от характерната биеща на очи външност на Винету. Ала след като ги отминахме, долових следните думи на родния си език:
— Мътните го взели! Туй не е ли гусин Май, дето отведе моите деца в Дрезден?
Естествено веднага се обърнах. Зад нас стояха две жени и един мъж. Едната от жените носеше воал. Не можех да различа чертите на лицето й. Другата беше облякла много изискана рокля, която обаче не й стоеше никак добре. Имаше такъв вид, сякаш се чувстваше съвсем неудобно в нея. Лицето й ми се стори познато, ала както роклята, тъй и чуждата обстановка ми попречиха веднага да си спомня коя е тя. Мъжът се беше издокарал като истински янки, но изглеждаше толкова смешно, че когато се взрях по-добре в лицето му, аз се подсмихнах и възкликнах:
— Дявол го взел! Наистина ли сте Вие? Та Вие сте станал същински американец!
Да, човекът беше плетачът на чорапи Фогел, бащата на Франц и Марта от Ерцгебирге. След моите думи той изпъна снага, изпъчи се и отвърна:
— Не сал американец ами, сме станали и милионери. Представете си, истински милионери! Ами що не питате за мойта жена и мойта дъщеря? Ей ги тук! Че не ги ли познавате вече? [4]
Значи възрастната жена с невъзможната рокля беше госпожа Фогел, а младата — Марта, сестрата на моето протеже. Тя вдигна воала си и ми подаде ръка.
— Да, туй е мойта дъщеря, госпожа петролената принцеса! — кимна с важен вид баща й. — Знайте ли, отвъд океана в Ерцгебирге си живеят и други хора, от които също може да излезе нещо порядъчно! Ама човек трябва да има акъл за таквиз неща, акъл да има!
— Татко! — умолително каза дъщерята. — Знаеш много добре, че всичко дължим само на този господин!
— Е, зависи отде ще погледнеш нещата! Той сал ни навря носа по следата, а че ний после не я изпуснахме, е, туй беше последица от нашата вродена хитрост и находчивост. Но затуй няма да вземем да се караме, я! А Вий кво се скитате из Америка?