Едва тогава разбрах какво ме бе изложило на опасност, една опасност, която бе далеч по-голяма, отколкото бях подозирал. Ако бях само няколко сантиметра по-назад, щях да бъда напълно смазан, защото… беше потънал тежкият камък. Подкопаният под него пясък, върху който се намираше, не е могъл повече да издържи тежестта му и се беше срутил. Камъкът беше пропаднал на около метър в земята. Беше се наклонил на едната си страна, в резултат на което беше освободил процепа толкова, че имах възможност да се промъкна в пещерата и да се върна при моите другари.
Моите другари! Господи! В тези мигове не бях помислил за тях, а мислех единствено за себе си! Какво ли бе станало с тях? Дали бяха още живи или някой от тях беше затиснат от камъка? Втурнах се към процепа и наострих слух. И тогава за моя радост чух нейде под мен глухо звучащия въпрос:
— Значи не е пясък, а?
— Не само скала — отвърна апачът също тъй глухо.
— Но преди малко там имаше пясък, в който той си пробиваше път!
— Тук е камъкът, който се е срутил.
— Господи! Но тогава го е смазал!
— Или е смазан, или е задушен! Винету би дал живота си, за да спаси своя брат, ала никой не е в състояние да премине през този камък. Слънцето на апача залезе в чужда далечна страна, а звездите му угасват в…
— … в светлината на деня, който се кани да настъпи! — продължих вместо него като се прекатерих през камъка.
— Шарли! — извика, не, изхълца той.
— Винету!
— Жив е, той е горе!
— Да, жив е! Да се изкачим при него! — ликуващо извика Емъри.
В следващия миг на първата бледа дневна светлина, нахлуваща през процепа, видях двамата да се появяват от изкопа. Винету ме прегърна отпред, а Емъри ме сграбчи отзад. Започнаха да ме дърпат насам-натам, да ме притискат до гърдите си така, че кажи-речи ме хвана по-голям страх и отпреди, когато за малко щях да се задуша под земята.
— Шарли, братко мой!
Апачът изговори само тези три думи, ала тонът, с който ги каза, означаваше за мен много повече и от най-дългата реч. Емъри бе значително по-словоохотлив, но се радваше не по-малко сърдечно.
— Как попадна тук? — попита ме той най-сетне, след като се успокои. — Помислихме те за загубен, задушен там долу в пясъка, а ето че ти си тук в пещерата.
— Проправих си път. Излезте навън и ще видите как е станало!
Едва сега те забелязаха, че през отвора на процепа навлизаше дневна светлина и ме последваха навън.
— Пещерата е отворена — обади се Емъри като вече говореше по-тихо, понеже не се намирахме повече под земята и трябваше да сме по-предпазливи. — Ах, точно това, което те изложи на такава опасност, ни освободи! Спасени сме!
— Спасени сме! — кимна апачът, който все още не беше пуснал ръката ми. — Нека моите братя дойдат с мен, за да вземат пушките си!
Така и направихме, а едва след това намерихме време да огледаме цялата У ади. Що за хора бяха тези улед аюни! Имаха трима толкова важни пленници като нас и въпреки това всички спяха. Не се виждаше никакъв пазач.
Вляво забелязахме камили, а зад оградата от копия и въжета се намираха конете, предизвикали възхищението ми. Хората бяха налягали на малки групи между овцете и другите животни, които или също спяха, или гледаха тъпо към светлината на настъпващия ден.
— Коне или камили? — попита ме Винету.
— Коне — отвърнах аз. — Последвайте ме! Легнах на земята и запълзях към животните. Двамата бяха по петите ми. Близо до кошарата аз спрях и им прошепнах:
— Почакайте тук докато ви дам знак! Ако отидем и тримата животните сигурно ще проявят признаци на безпокойство. Не бива да ги караме да пръхтят.
Още веднъж се огледах най-внимателно. Никой от спящите хора не се помръдваше, никой не се беше събудил. На около трийсетина крачки вдясно от мен се издигаше една шатра. Направо, но на по-голямо разстояние имаше друга шатра, а малко по-нататък се виждаше и трета. Никъде не се забелязваше и следа от живот.
Не биваше да пълзя по-нататък, за да не подплаша конете. Трябваше да рискувам и да се изправя, и да се опитам така да се приближа до тях. Пристъпих към животните като някой познат.