А сега идваше най-важното. Всеки благороден арабски кон си има някоя тъй наречена тайна и всеки собственик на такова животно има обичай да го привързва към себе си чрез някакво по-особено ежедневно повтарящо се действие. Най-често на коня се шепне в ухото една част от някоя сура. И тъй като рядко човек се моли с дадена сура без преди това да е казал фатихата, то аз пристъпих между двата най-близкостоящи коня, погалих ги по гривите и започнах на полувисок глас да изричам фатихата. Всички животни наостриха уши и не проявиха никакви признаци на безпокойство.
Избрах трите най-хубави коня и ги оседлах, което ми отне повече от половин час. После трябваше всъщност да се запасим с вода и храна, но за съжаление тъкмо в този момент един бедуин излезе от споменатата трета шатра, погледна на изток и със силен глас извика:
— Аллах ил Аллах! Ставайте, правоверни, за утринната молитва, защото Ал Исфирар, Жълтият светлик на деня се появи!
Мигновено лагерът се оживи. Спящите хора се събудиха и започнаха да стават. Не биваше да губим нито секунда. Разрязах няколко от палмовите въжета на кошарата, за да направя изход и се метнах на седлото. В следващия миг Винету и Емъри също възседнаха другите два коня. Препуснахме нагоре към У ади.
Всички бедуини, които тъкмо в този момент едва си бяха отворили още сънените очи, останаха по местата си като окаменели от уплаха. Не помислиха да се изправят срещу нас дори и онези, покрай които се налагаше да минем. Но после зад гърба ни се надигна наистина адски шум. Чухме всичките викове на ярост, уплаха и ужас, с които разполага арабският език. Но това съвсем не продължи дълго, защото нашите благородни коне се понесоха напред с бясна бързина, тъй че само след минута шумът зад нас заглъхна. Веднага щом стръмният източен бряг на У ади ни предложи подходящо място ние се изкачихме по него и пришпорихме нашите животни към още по-голяма бързина. Когато преследвачите ни стигнеха до това място, ние трябваше вече да сме се изгубили от очите им.
Онзи, който никога не е седял на гърба на един такъв кон, той няма никаква представа за бързината на истинския арабски жребец. Каквото и да казват хората, аз продължавам да твърдя, че никой от нашите прославени бегачи, участващи в конните състезания, не може да се мери с него. Яздехме един до друг и седяхме толкова спокойно в седлата, че бихме могли и да пишем и то, без да разкривим нито една буква. Лицето на апача сияеше от удоволствие.
— Шарли! — подвикна ми той. — Мислиш ли в момента за твоя Хататитла?
— Ами ти за твоя Илчи? — отвърнах му с въпрос. Това бяха двата индиански жребци, които яздехме в саваната, двата най-прекрасни коня, които бях виждал отвъд океана и въпреки това апачът ликуващо извика:
— Давам десет Хататитла или десет Илчи за един-единствен кон като тези, които яздим сега. Даже и великият Маниту не препуска на по-хубав жребец във Вечните ловни полета!
Прочутите развалини на Ал Кима оставихме далеч от дясната ни страна. След като летяхме така около час, ние намалихме бързината си. Нямаше и следа от пяна по муцуните на нашите коне, нито пък капчица пот по красивите им тела. Но трябваше да щадим силите на животните.
След половин час Винету се огледа назад и извика:
— Зад нас има двама ездачи. Сигурно са преследвачите. Спрях моя кон и се обърнах. Все още ездачите бяха далече. Единият имаше значителна преднина пред другия. Но и двамата препускаха с бясна бързина. Да, наистина бяха преследвачи!
— Отново в галоп! — казах аз. — Трябва да спечелим време, за да могат двамата да се раздалечат още повече.
Пак полетяхме като вихрушка. Скоро разбрах, че наистина бях избрал три от най-добрите коне. Преследвачите ни наближаваха, но съвсем бавно, макар че несъмнено караха конете си да напрягат всичките си сили. Единият от тях, който беше поизостанал, едва ли се движеше по-бързо от нас, а другият според моите изчисления щеше да ни догони след около половин час. Ето че на хоризонта зад нас се появи и трети ездач. Но те не бяха опасни за нас.
Половината час измина. Теренът си оставаше същият — пясъчна равнина, която само тук-там беше покрита с оскъдна тревица. Смятахме, че не си заслужаваше труда да поглеждаме назад. Иначе негодниците можеше да си въобразят, че се страхуваме от тях. Но ето че в този момент чухме зад гърба ни да крещи някакъв глас и разбрахме, че вече е време да обърнем внимание на човека, който бързо ни настигаше. Спряхме конете.
Беше шейхът, който ни беше затворил в пещерата. Изправил се на стремената, той се носеше като вихрушка към нас като не преставаше заплашително да размахва дългата си кремъклийка и да крещи: