— Да побързаме! — обади се Емъри. — Иначе лесно можем да получим куршум в гърба! Или може би искаш да им покажеш на какво разстояние от нас трябва да стоят?
— Ей сега — отговорих аз, понеже въпросът му бе отправен към мен.
Спрях коня си и изчаках преследвачите ни да се приближат толкова, че да могат да ме чуят и тогава им извиках:
— Назад!
— Дръжте ги, дръжте ги! — изрева шейхът, подтиквайки хората си да ни нападнат.
— Само да сте посмели! Който не ми се подчини, ще заплати първо с кремъклийката си, а после и с живота си.
Вече знаеха какво ги чака и отново обърнах коня си, за да продължа. След известно време пак се обърнах назад — те бяха на около хиляда крачки от нас. Шейхът яздеше начело, а пушката му беше напреко пред него върху седлото. Един друг бедуин седеше на коня си по съвършено същия начин. Не исках никого да ранявам, а никак не бях сигурен в непознатото за мен животно, което яздех. Сигурно никой не го беше учил да стои мирно по време на стрелба. Затова бързо скочих на земята и незабавно стрелях и с двете цеви на Мечкоубиеца. Резултатът беше очакваният. Тъй като и двамата бедуини държаха пушките пред себе си напреко на седлото, а куршумите ми ги улучиха точно в приклада, оръжията с такава сила удариха телата на ездачите, че и двамата се преметнаха и паднаха на земята зад конете.
— Йа мусциба, йа хузн, йа маскана — о, беда, о, тъга, о, несрета! — чух ги да викат един през друг. — Това беше пушката, дето стреля на няколко мили! Сега улучи кремъклийките ни, а след това ще посегне и на живота ни! Изостанете назад, защото Аллах не може да желае един правоверен да умре от ръката на някакъв си неверник, та даже и магьосник!
Шейхът беше паднал в пясъка, а сега стоеше сред своите ездачи, с две ръце притискаше корема си и се превиваше от болки. Ударът не се беше съобразил с неговия ранг. След като отново се метнах на седлото, ние продължихме ездата, а преследвачите ни останаха на мястото си и скоро ги изгубихме от очи.
— Дали са поели обратно към бивака? — попита Емъри.
— Нямат такова намерение, поне шейхът, не. Никой бедуин няма да се откаже от три такива коня.
— Тогава трябва да се погрижим да изгуби дирята ни.
— Така само ще прахосаме време, без да постигнем нищо.
— Нищо ли? Нали, ако не може да намери дирята ни, ще се отървем от него!
— Няма. Ти нали чу думите на шейха, че колагасъ е тръгнал за Хамамет. Той знае, че преследваме Мелтън и че ще яздим в същата посока. Затова също ще се отправи към Хамамет, независимо от това, дали вижда следите ни или не. А там ще поиска от нас конете си.
Яздихме през целия предобед, без някой от преследвачите да ни се мерне пред очите. Ала не видяхме никакви следи и от хората, които гонехме. Но това не ни и трябваше, понеже знаехме накъде са тръгнали. Невъзможно ни беше да наваксаме преднината им и единствената ни надежда бе, че в малкия Хамамет няма да намерят кораб, с който да могат незабавно да отплават в открито море.
Към обед равнината остана вече зад нас и ние навлязохме в планините Усалат, където намерихме достатъчно храна, а и вода за конете си. Освен водата, за самите нас нямаше нищо друго. Тъй като нямахме никаква храна, се наложи да гладуваме, което обаче не ни обезпокои кой знае колко. Бяхме свикнали на подобни лишения.
Късно вечерта при развалините на Набханах се натъкнахме на бедуини селаси, които ни приеха радушно. За няколко дребни сребърни монети получихме от тях толкова много храна, че щеше да ни стигне до Хамамет.
На следващия ден яздихме през Махалуте Каср до развалините Цехлум, а на третия ден през Каср Азеит и Ал Менарах поехме към Хамамет, където пристигнахме чак вечерта.
Първата ми работа там бе веднага да отида при Рейс алмина, когото понякога наричат и Рейс ал мерза. [40] От него научих, че с изключение на един малък едномачтов платноход от пет дни никакъв плавателен съд не е напускал пристанището.
— Чия собственост е този кораб?
— На евреина Мусах Бабуам от Тунис.
Това е бил нечувано благоприятен случай, предложен от съдбата на двамата бегълци, и аз бях убеден, че те се бяха възползвали от тази възможност, за да ни се изплъзнат. Въпреки всичко се осведомих:
— А корабчето само стоки ли превозваше, или и пътници?
— Имаше и двама пасажери.
— Що за хора бяха?
— Един колагасъ на пашата, който искаше по море да стигне до Тунис, както и някакъв младеж от Билад ал Амирика.
40
Пристанищен капитан, който отговаря за използването на едно търговско пристанище, както и за съоръженията му. — Б. пр.