— Кога отплава корабчето?
— Тази сутрин с отлива. Пътниците бяха пристигнали в града малко преди това. Набързо продадоха камилите си и се качиха на борда.
— А дали корабът ще хвърли котва някъде преди да стигне Тунис?
— Не, защото целият товар е с предназначение за Тунис.
— Колко време ще продължи плаването им дотам?
— При този вятър навярно ще трае три дни.
Тези сведения ме удовлетворяваха напълно, понеже от Хамамет до Тунис можех да стигна на кон за по-малко от два дни. Значи щях да пристигна там един цял ден преди ветрохода. Наистина, оставаше си твърде въпросително дали двамата Мелтън ще имат дързостта да хвърлят котва там, но в Тунис най-бързо щеше да им се предложи случай да се качат на борда на някой голям параход, ако още преди това случайно не срещнеха в открито море такъв плавателен съд, който да ги вземе.
На същото мнение беше и Емъри. Той изрази съгласието си с мен, а после попита:
— Утре в ранни зори отново яхваме конете, нали?
— Ако нямаш нищо против. Или имаш някакво друго предложение, а?
— Мисля, че да. Нали ти беше убеден, че шейхът ще ни преследва дотук заради конете си. Възможно е да пристигне малко след нас и да ни създаде неприятности. Няма ли да е по-добре да не му се изпречваме на пътя?
— Прав си. Нека изминем кратко разстояние по пътя за Солиман. Все едно ни е къде ще пренощуваме, тъй като и без друго предпочитаме да спим на открито, отколкото в някой менсил [41] на този малък град.
И така напуснахме Хамамет още вечерта и пренощувахме в една градина с маслинови дръвчета, която се намираше наблизо и не беше оградена. На следващия ден яздихме до Солиман, а на по-следващия още през следобеда пристигнахме в Тунис, където с болезнено нетърпение зачакахме малкия ветроход. Трите коня предадох в Бардо, където ги подслониха, за да бъдат на разположение на Повелителя на войската.
Според изчисленията на пристанищния капитан би трябвало да потърпим само един ден до пристигането на платнохода, но изминаха почти цели три дни, докато той се появи в пристанището на Голета. От него не слязоха никакви пътници. Не биваше да се обръщам към капитана. Несъмнено този човек бе твърде хитър, за да узная истината от него. Но след като малкият плавателен съд хвърли котва, откъм борда му се разнесе рев и аз видях как там пердашеха едно момче, което после изгониха. То изтича по дървеното мостче, спуснато на брега, след това се обърна, направи заканително движение с двата си юмрука и изкрещя нещо, което не можах да разбера, понеже бях твърде далеч. После с бавна крачка то се помъкна към града и аз го последвах.
Като изгонен корабен юнга момчето оставаше без работа. Но изглежда това не го тревожеше особено. Не се безпокоеше за прехраната си. Знаеше много добре как да си набави най-необходимото, защото когато го настигнах и се престорих, че се каня да го подмина, то протегна ръка и ми поиска бакшиш. Дадох му предостатъчно и го попитах как я кара. Момчето беше онова, което ние бихме нарекли «хаймана и половина», въпреки своите четиринайсет години беше вече доста видяло и патило, а сега за пръв път беше плавало и в открито море, но при пристигането на корабчето в пристанището го бяха напердашили и изгонили.
— Стоки или пътници превозвахте?
— Стоки и двама пасажери.
— Тук в Голета ли слязоха на брега?
— Не. Първо трябваше да ги откараме на острова Пантелерия, където си купиха французки дрехи. После пак ги взехме на борда и започнахме да кръстосваме насам-натам, докато се появи един голям параход, на който се качиха и си заминаха.
— Как се казваше параходът?
— Не знам.
— Откъде идваше и накъде пътуваше?
— И това не мога да кажа, защото моят рейс бе на мнение, че не е моя работа да знам такива неща.
Нищо друго не узнах. Момчето е било за пръв път в открито море и бе твърде слабо запознато с въпросите на корабоплаването. Само едно беше сигурно и то бе най-важното и същевременно най-неприятното, а именно че преследваните от нас хора ни бяха избягали на борда на някакъв голям параход, който бе във всеки случай европейски. Естествено имаха намерение по най-бързия възможен начин да тръгнат към Америка и сега, ако не ни се удадеше да ги изпреварим, трябваше поне да не им оставяме време да приведат в изпълнение престъпните си планове.
Споделих всичко това с моите спътници, които живееха заедно с мен в същата страноприемница, където бяхме отседнали след пристигането си. Те заявиха, че са съгласни да отпътуваме с парахода за Марсилия, който тръгваше на следващия ден. Бяхме убедени, че в този град щеше да ни се предложи друга възможност да се прехвърлим през океана.