— Защо не го повали, когато ти беше в ръцете? — запита го младежът.
— Я се махай по дяволите! — рече Том Кинг и слезе по стъпалата на тротоара.
Вратата на кръчмата на ъгъла широко се отвори и Кинг видя светлините и усмихнатите прислужнички, чу много гласове, спорещи за срещата, и звънтенето на монети по тезгяха. Някой му викна и го покани на чашка. Той явно се поколеба, но сетне отказа и продължи пътя си.
Нямаше пукната пара в джоба и двете мили път до вкъщи му се сториха много дълги. Той наистина остаряваше. Когато пресичаше парка „Домейн“, Том Кинг изведнъж се отпусна на една пейка, изтръпнал при мисълта за жена си, която седи и го чака, за да научи резултата. Това беше по-тежко от всякакъв нокаут и му се стори, че е почти невъзможно да го понесе.
Чувствуваше се слаб и огорчен, а болката в смазаните стави му напомняше, че дори да намери някаква обща работа, ще трябва да мине най-малко една седмица, преди да може да хване дръжката на кирка или лопата. Повдигаше му се от глад. Неволята го сломи и от очите му бликнаха непривични сълзи. Том закри лицето си с ръце и докато плачеше, си спомни за Стоушър Бил и за това, как го бе наредил онази вечер преди много години. Бедният стар Стоушър Бил! Сега Том разбираше защо Бил бе плакал в съблекалнята.