Третият рунд започна по същия начин, едностранчиво — цялата инициатива беше в ръцете на Сандъл и само той се хвърляше да напада. Беше изтекла половин минута, когато Сандъл се забрави в самонадеяността си и се разкри. Очите на Кинг и дясната му ръка мигновено се стрелнаха. Това беше първият му истински удар — кроше със свита в лакътя ръка, за да му придаде сила, и с цялата тежест на полуизвъртялото се подир нея тяло. Той приличаше на привидно заспал лъв, който внезапно нанася мълниеносен удар с лапата си. Улучен отстрани в челюстта, Сандъл рухна като заклан вол. Зрителите хлъцнаха и започнаха с благоговение да изразяват полугласно своя възторг. Изглежда, че мускулите на Том съвсем не бяха сковани и той можеше да стовари удар като парен чук.
Сандъл беше зашеметен. Обърна се и се опита да се изправи, но резките викове на секундантите да изчака броенето, го спряха. Сандъл се вдигна на коляно, готов да скочи, и зачака, докато съдията, наведен над него, високо отброяваше секундите. На „девет“ младежът беше вече прав, готов да се бие, и когато го погледна, Том Кинг изпита съжаление, че ударът не го е улучил с два пръста по-близо до брадата. Това щеше да е нокаут и той щеше да занесе тридесетте лири у дома на жената и децата.
Рундът продължи до края на трите минути. Сандъл за пръв път се държеше с уважение към своя противник, а Кинг отново стана муден, очите му загледаха със стария сънлив поглед. Когато наближи краят на рунда, разбрал това по вида на приготвилите се да скочат в ринга секунданти, Кинг подмами противника в своя ъгъл. Щом удари гонгът, той незабавно се отпусна на стола, докато Сандъл трябваше да прекоси по диагонал целия квадрат до своя ъгъл. Това беше дреболия, но събрани заедно, дреболиите не са малко нещо. Сандъл бе принуден да направи няколко крачки повече, да изразходва излишни сили и да загуби част от скъпоценната едноминутна почивка. В началото на всеки рунд Кинг бавно се повличаше от ъгъла си и с това караше противника да изминава по-дълго разстояние. Краят на всеки рунд заварваше двамата да се бият в ъгъла на Кинг, тъй че Том можеше веднага да седне.
Изминаха още два рунда, в които Кинг пестеше силите си, а Сандъл ги пилееше. Опитът на младия боксьор да наложи на Кинг бързо темпо имаше своите неудобства за Кинг, понеже голяма част от многобройните сипещи се върху му удари попадаха в целта. Все пак Кинг упорито оставаше муден въпреки крясъците на разгорещените буйни глави, които искаха от него да се бие. В шестия рунд Сандъл пак се забрави и пак страшният десен юмрук на Кинг се стрелна към челюстта му, и пак Сандъл трябваше да изчака девет секунди.
На седмия рунд положението на Сандъл вече не беше толкова розово и той окончателно разбра, че това е най-тежката от всичките му досегашни срещи. Том Кинг беше стар, но с по-добър стар боксьор Сандъл още никога не бе се бил — стар боксьор, който никога не губи присъствие на духа, който е изключително ловък в защитата, чиито удари се стоварват като тежък боздуган и който може с двете си ръце да те изненада с нокаут. Въпреки това Том Кинг не смееше да удря често. Той нито за миг не забравяше смазаните си стави и помнеше, че трябва да пести всеки удар, щом тези стави трябва да издържат докрай. Както седеше в своя ъгъл и поглеждаше през ринга към противника си, изведнъж Том си помисли, че ако можеше неговият опит да се събере в едно с младостта на Сандъл, от това щеше да се получи световен шампион в тежка категория. Но тъкмо там беше бедата. Сандъл никога нямаше да стане световен шампион. Този опит му липсваше и той можеше да го придобие само с цената на Младостта; а когато придобиеше опита, Младостта щеше да е похабена за придобиването му.
Кинг използуваше всички предимства, които му бяха известни. Не пропускаше нито един случай да влезе в клинч и всеки път рамото му се врязваше в ребрата на противника. Според философията на ринга един удар с рамо не е по-лош от удар с юмрук, когато искаш да навредиш на противника, но е много по-изгоден по отношение на изразходването на силите. Освен това, когато влезеше в клинч, Кинг се отпускаше с цялата си тежест върху противника и не искаше да го остави. Това налагаше намесата на съдията и той ги разделяше, винаги подпомаган от Сандъл, който още не се бе научил да си почива. Той не можеше да се сдържа и да не си служи с великолепните си пъргави ръце и играещи мишци и когато старият боксьор влизаше в клинч, като го удряше по ребрата и криеше главата си под лявата му ръка, Сандъл почти неизменно замахваше с десния юмрук зад гърба си и удряше подалото се изпод мишницата му лице. Това беше ловък удар и зрителите се възхищаваха от него, но не беше опасен и следователно водеше само до излишно хабене на сили. Ала Сандъл беше неуморим и не признаваше никакви граници, а Кинг се подсмиваше и упорито търпеше.