Това обаче бе много малко вероятно. Непознатите щяха да видят в него дори по-малко от онези, които го познаваха от преди да осакатее. Майка му и Андрю, и Ела, и Уанда, и всички останали поне знаеха, че притежава интелект, че разбира мислите на другите.
„Какво ще си помислят тези непознати, когато ме видят? Ще видят едно започнало да атрофира, прегърбено тяло; ще видят накуцващата ми походка; ръцете ми, подобни на животински лапи, стискащи непохватно лъжицата; ще чуят гъгнивото ми, полуразбираемо ръмжене и ще си помислят, ще са сигурни, че такова същество не може да разбере никоя по-сложна мисъл.
Защо дойдох?
Аз не дойдох. Аз избягах. Не съм дошъл тук, за да срещна тези хора. Аз исках да избягам оттам. Да се махна. Само че се излъгах. Мислех да тръгна на трийсетгодишно пътешествие, ала това време е минало само за тях. За мен е само седмица и половина. Нищо. А времето ми на уединение вече свършва. Времето ми с Джейн, която ме изслушва, сякаш още съм човешко същество, приключи.“
Почти. Той почти изрече думите, с които щеше да отмени срещата. Можеше да открадне кораба на Андрю и да тръгне на вечно пътешествие, при което да не се налага да среща никакво живо създание.
Ала такава нихилистична постъпка не беше в негов стил. Той не се бе отчаял напълно. Сигурно още имаше нещо, което да оправдае съществуването му в това тяло. И може би то щеше да започне със срещата със сестрата на Андрю.
Корабите вече се съединяваха, входните им отсеци се издадоха навън и се срещнаха. Миро продължи да гледа мониторите и да слуша компютърните доклади. Корабите се съединяваха, за да могат да продължат в тандем до Лузитания. Всички ресурси щяха да са общи. Тъй като корабът на Миро беше товарен, той не можеше да поеме повече от десетина души, но имаше място за част от провизиите на другия; заедно главните компютри на двата космоплавателни апарата щяха да изчислят идеалния баланс.
Едва след като пресметнат разпределението на товара, щяха да изчислят как да се ускори всеки от корабите, за да достигнат заедно скорост, близка до светлинната. Това бе изключително деликатно и сложно сътрудничество между двата компютъра, които трябваше да знаят точно какво превозват корабите им и как ще се държат в пространството. Изчисленията бяха завършени още преди свързващата тръба да бъде напълно сглобена.
Миро чу стъпки по коридора откъм тръбата. Обърна креслото си — бавно, както вършеше всичко друго — и я видя да се приближава. Приведена, но не много, защото не беше висока. С почти изцяло бяла коса. Когато тя се изправи, той погледна лицето й и опита да я прецени. Възрастна, но не стара. Дори да чувстваше известно неудобство, не й личеше. Е, все пак, както му бяха разказвали Андрю и Джейн, тя бе срещала доста по-страшни хора от един двайсетгодишен инвалид.
— Миро? — попита тя.
— Кой друг?
Нужен й бе само миг, колкото за едно тупкане на сърцето, за да осъзнае странния звук, идващ от устните му, и да разбере думите. Той отдавна беше свикнал с този вид паузи, но не спираше да ги ненавижда.
— Аз съм Валънтайн.
— Знам.
Нещата не се улесняваха от тези лаконични отговори, но какво друго да каже? Това не беше като среща на държавни глави, имащи за цел да обсъждат цял списък важни политически дела. Налагаше се обаче да положи известно усилие, ако ще само за да не звучи враждебно.
— Името ти, Миро, означава „гледам“, нали?
— „Гледам внимателно“, „следя с внимание“.
— Всъщност не ми е толкова трудно да те разбирам.
Тази прямота го изненада.
— Струва ми се, че ще имам повече проблеми с португалския ти акцент, отколкото с говорния ти дефект — добави тя.
За момент той почувства, че сърцето му се разтуптява по-силно — тя говореше за проблема му по-открито от всеки друг, ако не броим Андрю. Но все пак тя бе сестра на Андрю, нали? Тази прямота можеше да се очаква.
— Искаш ли да приемем, че това не е бариера в общуването между теб и другите хора?
Очевидно бе почувствала смущението му. Ала то отмина бързо и сега му хрумна, че може би не е уместно да се сърди, че вероятно трябва да е доволен от прякото засягане на тази тема. Въпреки това обаче почувства раздразнение и отначало не можа да си даде сметка защо. Сетне го осъзна.
— Моята мозъчна травма не е твой проблем.
— Ако затруднява общуването ми с теб, значи е и мой проблем, с който трябва да се справя. Не се нервирай, млади момко. Аз едва започвам да ти досаждам. Затова не наостряй зъби срещу мен само защото съм споменала, че мозъчната ти травма е в известен смисъл и мой проблем. Нямам намерение да подбирам всяка дума от страх да не обидя някой свръхчувствителен младеж, който си мисли, че целият свят се върти около неговите разочарования.