— Андрю вече ти го е разказал.
— И аз вече писах за това, в общи линии. Сега искам личната ти гледна точка. Искам човечеството да опознае прасенцата като равни същества. И теб също. Искам да те опознаят като личност. Ако е възможно, да те харесат. Тогава Лузитанската флотилия ще се покаже в истинската си светлина — чудовищна, безполезна реакция срещу заплаха, която никога не е съществувала.
— Тази флотилия носи ксеноцид.
— Така твърдя и аз в материалите си.
Той не можеше да понася повече самодоволството й. Не можеше да търпи тази непоклатима самоувереност. Затова се наложи да й противоречи, а единственият начин да го стори бе да изрази няколко идеи, които не се бяха оформили много добре в главата му. Идеи, които още пораждаха известни съмнения.
— флотилията е също така и акт на самозащита.
Това постигна желания ефект — тя млъкна и вдигна въпросително вежди. Проблемът сега беше, че трябваше да обясни какво е имал предвид.
— Десколадата — добави той — е най-опасната форма на живот, съществувала някога.
— Решението е карантина, не изпращане на войски, въоръжени с ДМ устройството, с което могат да превърнат Лузитания в прах!
— Толкова ли си сигурна!
— Сигурна съм, че е грешка от страна на Междузвездния конгрес дори да обмисля идеята за унищожението на цял вид разумни същества.
— Прасенцата не могат да живеят без Десколадата. А ако Десколадата попадне на друга планета, ще унищожи живота там.
Обърканото изражение на Валънтайн му достави удоволствие.
— Но аз мислех, че вирусът е изолиран вече! Нали твоите дядо и баба откриха начин да го дезактивират в човешкия организъм.
— Десколадата се адаптира. Джейн ми разказа, че вече два пъти е мутирала. Майка ми и сестра ми Ела работят върху това, опитват да го изпреварят. Понякога изглежда, сякаш вирусът го прави нарочно. Съзнателно. Измисля стратегия да преодолее средствата, които използваме, за да му попречим да убива хора. Включва се в земните растения, от които хората имат нужда, за да оцелеят на Лузитания. Сега се налага да ги пръскат с химикали. Какво ще стане, ако Десколадата успее да преодолее всички бариери?
Валънтайн мълчеше. Нямаше готов отговор. Не се беше сблъсквала досега пряко с този въпрос — никой не се бе сблъсквал с него, само Миро.
— Още не съм казал това на Джейн — продължи той. — Но какво, ако изпращането на флотилията е правилна стъпка? Какво, ако унищожаването на Лузитания е единственият начин да се спаси човечеството от Десколадата?
— Не — отсече Валънтайн. — Това няма нищо общо с целите на флотилията. Във всичко е намесена междупланетната политика, искат да покажат на колониите кой е господарят. Така е, защото бюрокрацията е излязла от контрол и военните…
— Я ме чуй! Каза, че искаш да разбереш моята гледна точка, слушай тогава: Няма значение какви са целите им. Няма значение дали са шайка убийци. Не ме е грижа. Въпросът е:
Трябва ли да се унищожава Лузитания?
— Какъв човек си ти? — попита Валънтайн; в гласа й звучеше както възхищение, така и неприязън.
— Ти си философът, ти кажи. Трябва ли да обичаме пекениносите толкова, че да позволим на вируса, който носят, да изтреби човешкия вид?
— Разбира се, че не. Просто трябва да намерим начин да неутрализираме Десколадата.
— А ако не можем?
— Тогава ще поставим Лузитания под карантина. Дори всички човеци на тази планета да умрат — твоите и моите близки, — пак няма да унищожаваме пекениносите.
— Нима? Ами Царицата на кошера?
— Ендър ми каза, че тя се възстановявала, но…
— Тя може да създаде истинско индустриализирано общество. Ще построи космически кораби и ще напусне планетата.
— Тя няма да носи Десколадата със себе си!
— Няма избор. Десколадата вече е проникнала в нея. Проникнала е в мен.
Това вече наистина я изкара от равновесие. Прочете го в очите й — беше страх.
— Ще проникне и в теб. Дори да избягаш на кораба си и да ме запечаташ, щом кацнеш на Лузитания, Десколадата ще зарази теб, съпруга ти, децата ти. Ще трябва да поглъщате химикали с храната си всеки ден от живота си. И никога няма да можете да напуснете Лузитания, защото ще носите смърт и разрушение навсякъде, където отидете.
— Предполагам, че сме предвиждали и тази възможност.
— Когато сте тръгвали, това е било само възможност. Тогава мислехме, че Десколадата скоро ще бъде овладяна. Сега това изобщо не е сигурно. И то означава, че никога няма да можете да напуснете Лузитания.
— Надявам се климатът да ни понесе.