— Това ли е анализът на личността ми? Познаваме се от половин час, а ти вече ме разбираш напълно, така ли?
— Знам само, че това е най-потискащият разговор, който съм водила в живота си.
— И приемаш, че е така, защото аз съм сакатият. Добре, нека ти кажа нещо, Валънтайн Уигин. Аз вярвам в същите неща, в които и ти. Дори се надявам някой ден да мога да владея тялото си по-пълно от сега. Ако не се надявах, нямаше да мога да живея. Това, което ти разказах сега, не е предизвикано от отчаяние. Казах ти го, защото има такава възможност. И заради тази възможност трябва да сме подготвени за всичко, за да не се окажем изненадани. Трябва да мислим за най-лошото, за да можем да реагираме, ако се случи.
Валънтайн го загледа изпитателно, той сякаш почувства погледа й като леко гъделичкане под кожата си, в мозъка си.
— Да — отвърна тя.
— Какво „да“?
— Да, със съпруга ми ще се преместим тук и ще останем на твоя кораб.
Тя стана и се насочи по коридора към свързващия отсек.
— Защо взе това решение?
— Защото нашият кораб е прекалено населен. И защото определено си струва да се разговаря с теб. И не само за да събера материал за статиите си.
— О, значи съм взел успешно изпита си пред теб.
— Да. А аз взех ли своя?
— Не съм те изпитвал.
— Хайде де! В случай че не си забелязал обаче, аз ще ти кажа — взех го. Иначе нямаше да споделиш с мен всички тези неща.
Тя излезе. Миро чу шума от стъпките й по коридора, след това компютърът докладва, че е преминала през прохода между корабите.
Тя вече му липсваше.
Защото беше права. Наистина бе взела изпита. Беше го изслушала както никой друг — без нетърпение, без да завършва изреченията му, без блуждаещ поглед. Не му се беше наложило да подбира думите, говори й разпалено. През повечето време думите му сигурно са били почти неразбираеми. Въпреки това тя го изслуша толкова внимателно, че разбра всичките му доводи и нито веднъж не го помоли да повтори. Той можеше да говори с тази жена толкова естествено, както преди да претърпи мозъчната травма. Да, тя беше инатлива, властна, държеше на мнението си и си вадеше прибързани заключения. Изслушваше обаче и противоположната страна, променяше гледната си точка, ако се наложеше. Тя умееше да слуша, затова и той можеше да говори. Може би с нея щеше да се чувства такъв, какъвто беше.
ТРЕТА ГЛАВА
ЧИСТИ РЪЦЕ
— Най-неприятното при хората е това, че не претърпяват метаморфоза. Подобните на мен и теб се раждаме като ларви и се трансформираме в по-висша форма на живот, преди да се размножим. Човеците остават ларви през целия си живот.
— Човеците претърпяват метаморфоза. Те постоянно променят самоличността си. Всяка нова самоличност обаче живее с илюзията, че владее напълно тялото, което току-що е заела.
— Тези промени са повърхностни. Естеството па организма остава същото. Човеците са много горди с промените си, но всяка въображаема трансформация служи за извинение индивидът да се държи по абсолютно същия начин, по който се е държал.
— Ти си прекалено различна от човеците, за да ги разбереш.
— Ти пък си прекалено близък до тях, за да ги прецениш трезво.
Боговете заговориха на Хан Цинджао на седмата година от живота й. Отначало тя не си даваше сметка, че чува божествен глас. Съзнаваше само, че ръцете й са мръсни, омазани с някаква отвратителна, невидима слуз, и трябва да ги изчисти.
Първите няколко пъти простото измиване беше достатъчно и тя се чувстваше добре с дни. Ала с течение на времето усещането за нечистота се връщаше все по-често и за отстраняването на мръсотията й беше необходимо все по-усилено търкане, докато накрая се наложи да се мие по няколко пъти на ден и да жули ръце с твърда телена четка, докато започнат да кървят.
Не казваше на никого, чувстваше, че мръсотията по ръцете й трябва да остане нейна тайна. Всички знаеха, че миенето на ръцете е първият знак, че някое дете чува гласа на боговете, и повечето родители на планетата Път наблюдаваха внимателно чедата си с надеждата да забележат у тях грижа за чистотата им. Това, което не разбираха обаче, бе ужасното чувство, каращо ги да се мият: първото послание от боговете беше неописуемото усещане за нечистоплътност. Цинджао се криеше, но не защото се срамуваше, че боговете й говорят, а защото се опасяваше, че ако някой разбере колко е грешна, всички ще я презират.
Боговете й помагаха да запази тайната си. Позволяваха й да ограничи жестокото си търкане само в областта на дланите. Благодарение на това, когато ръцете й бяха силно изранени, тя можеше да стисне юмруци, да ги пъхне в гънките на дрехите си, когато върви, или да седне върху тях и никой да не ги забележи. Всички виждаха само едно добре възпитано малко момиче.