Какво търсеха? Намериха пръчиците й за хранене от абаносово дърво и ги отделиха настрана. Свалиха колана от кръста й. Свалиха чехлите й. По-късно щеше да научи, че й ги взимат, защото други деца изпадали в такова отчаяние по време на изпита, че се самоубивали. Едно пъхнало пръчиците за хранене в носа си и се хвърлило на пода, за да се забият в мозъка му. Друго се обесило с колана си. Трето нагълтало единия си чехъл и така се задушило. Успешните опити за самоубийство явно бяха редки, но като че се случваха винаги при най-умните деца и главно с момичета. Затова сега взимаха от Цинджао всичко, с което се знаеше, че може да се извърши самоубийство.
Старците излязоха. Бащата на Цинджао коленичи пред нея и заговори, гледайки я в очите:
— Трябва да разбереш, Цинджао, че ние всъщност не изпитваме теб. Нищо, което направиш по своя воля, не може да промени резултата от изпитанието. Ние проверяваме боговете, за да видим дали наистина са решили да говорят на теб. Ако е така, те ще намерят начин да ни дадат знак, ние ще го видим и ти ще излезеш от тази стая като богоизбрана. Ако не, ще се освободиш от гласовете им завинаги. Не мога да ти кажа за кой изход ще се моля повече, защото сам не знам какво да предпочета.
— Тате, няма ли да се срамуваш от мен?
Самата мисъл за това извикваше сърбеж в дланите й, сякаш бяха мръсни, сякаш трябваше да ги измие.
— И в двата случая аз няма да се срамувам от теб.
След тези думи той плесна с ръце. Един от старците донесе тежък леген. Постави го пред Цинджао.
— Потопи ръцете си вътре — нареди баща й.
Легенът беше пълен с гъста, черна лой. Цинджао потрепери.
— Не мога да потопя ръцете си в това.
Баща й се пресегна, хвана я за ръцете и ги потопи насила в мръсотията. Цинджао изпищя — баща й никога не я беше заставял със сила да върши нещо. Когато пусна ръцете й, те бяха покрити с лепкава слуз. Тя затаи дъх при вида на тази нечистотия — непоносимо й бе както да ги погледне, така и да ги помирише.
Старецът взе легена и го изнесе.
— Къде мога да се измия, татко? — проплака Цинджао.
— Не можеш. Никога вече няма да можеш да се измиеш.
И тъй като беше дете, Цинджао му повярва, без да се досети, че думите му са част от изпита. Баща й излезе. Тя чу как вратата се затръшва зад него. Остана сама.
Отначало протегна ръце напред, стараейки се да не докосва друга част от тялото си. Затърси отчаяно нещо, с което да се почисти, но в стаята нямаше нито вода, нито парцал. Помещението обаче съвсем не беше празно — имаше столове, маси, статуи, големи каменни вази, — ала всички повърхности бяха твърди, гладки и толкова чисти, че тя не се осмеляваше да ги докосне. Нечистотията на ръцете й обаче бе непоносима. Трябваше да ги изчисти.
— Татко! — изкрещя тя. — Ела и ми измий ръцете!
Не можеше да не я чува. Сигурно чакаше някъде, за да види резултата от изпита й. Чуваше я, но не идваше.
Единственият плат в стаята бе робата, с която беше облечена. Можеше да се избърше в нея, но тогава лойта щеше да остане по цялото й тяло. Изходът, разбира се, бе да я свали — но как можеше да го направи, без да докосне някоя друга част от тялото си с мръсните ръце?
Тя опита. Отначало изтърка колкото можеше от лойта върху гладките ръце на една статуя. „Прости ми — помоли я, в случай, че статуята беше на някой бог. — Ще се върна и ще те почистя по-късно; ще те обърша със собствената си дреха.“
След това изви ръце над раменете си и събра робата на гърба си, издърпа я над главата си. Мазните й пръсти се плъзгаха по коприната; тя почувства студения допир на лойта върху кожата на гърба си, докато тя попиваше в плата. „Ще го измия по-късно“ — помисли си.
Най-сетне успя да хване достатъчно здраво плата, за да съблече робата. Тя се изхлузи през главата й, но още преди да я свали съвсем, Цинджао почувства, че нещата се влошават още повече, защото част от лойта се размаза по дългата й коса и мръсните кичури паднаха върху лицето й. Сега омазани бяха не само ръцете й, ами и гърбът, косата и лицето й.
Тя обаче не спря. Съблече напълно робата си, след това внимателно обърса ръце в едното ъгълче на дрехата. Сетне изчисти лицето си в друго. Това обаче не помагаше. Независимо какво правеше, част от лойта оставаше по кожата й. Имаше чувството, че с копринената дреха само е размазала още повече нечистотия по лицето си. Никога не й се бе случвало да е толкова безнадеждно мръсна. Непоносимо беше и тя така и не можеше да се изчисти.