— Тате! Ела ме вземи! Не искам да съм богоизбрана!
Той обаче не идваше. Тя заплака.
Проблемът с плача беше, че изобщо не помагаше. Колкото повече ревеше, толкова по-мръсна се чувстваше. Отчаяното желание да се изчисти надделяваше дори над плача. И така, цялата в сълзи, тя продължи безнадеждно да търси нещо, с което да свали лойта от ръцете си. Отново опита с копринената роба, но не след дълго вече търкаше ръце о стените. Търкаше ги толкова силно, че от отделената топлина мазнината се стопи. Тя продължи, докато ръцете й се зачервиха, докато някои от по-пресните корички на дланите й се разчоплиха от невидимите грапавини на дъските.
Когато дланите и пръстите й започнаха да я болят достатъчно силно, за да не усеща мазнината върху кожата си, тя избърса с тях лицето си, заби нокти в него, за да изстърже лойта. След това отново затърка ръце в стените, за да ги почисти от новата мръсотия.
Накрая, изтощена, тя се свлече на пода и заплака от болка, от безсилие. Затвори очи. Сълзите се стичаха по бузите й. Тя разтърка лице и почувства колко мазно става то от сълзите й, колко мръсно. Беше сигурна какво означава това: боговете я бяха осъдили, бяха я обявили за нечиста. Тя не заслужаваше да живее. Ако не успее да се изчисти, трябваше да сложи край на живота си. Това щеше да ги задоволи. Това щеше да прекрати страданието й. Трябваше само да намери начин да го направи. Да спре дишането си. Баща й щеше да съжалява, че не е откликнал на воплите й, но нямаше как да го предотврати. Сега тя беше във властта на боговете и те я бяха осъдили като недостойна да живее. Всъщност какво право имаше да пребивава на този свят, след като устата на майка й бе спряла да пропуска въздуха към белите й дробове преди толкова години?
Отначало помисли да използва робата си — да я натъпче в гърлото си, за да се задуши, или да я стегне около шията си, но тя беше твърде мръсна, за да я докосне, прекалено омазана с лой. Трябваше да намери друг начин.
Цинджао се приближи до стената, облегна се на нея. Твърдо дърво. Тя удари с все сила глава о него. Проряза я силна болка, зави й се свят и тя се свлече на земята. Главата я болеше. Стаята се въртеше бавно пред очите й. За момент тя забрави мръсотията по ръцете си.
Облекчението обаче не трая дълго. Тя забеляза малко по-тъмното петно върху блестящата, полирана повърхност, където се беше отпечатала лойта от челото й. Боговете не й даваха мира, не спираха да повтарят колко е нечиста. Толкова малко болка нямаше да изтрие греха й.
Тя отново удари глава в стената. Този път болката не беше толкова силна. Тя повтори отново и отново — и си даде сметка, че против волята й тялото й намаляваше силата на удара, отказваше да си причини болка. Това й помогна да разбере защо боговете я смятат за толкова недостойна — тя бе прекалено слаба, за да накара тялото си да се подчинява.
Е, не беше все пак толкова безпомощна. Можеше да излъже тялото си така, че да й се подчинява.
Цинджао избра най-голямата статуя, може би три метра на височина. Представляваше разкрачен мъж от бронз, вдигнал меч над главата си. Имаше достатъчно издатини, по които да се покачи. Ръцете й се хлъзгаха, но тя не се отказа, докато не стъпи на раменете на статуята, придържайки се с една ръка за шлема, а с другата за меча.
За момент, когато докосна меча, помисли да пререже гърлото си на него — това щеше да спре дишането й, нали? Само че острието само приличаше на такова. Изобщо не беше остро, а и тя нямаше как да извие врата си под подходящ ъгъл. Затова реши да се придържа към първоначалния си план.
Пое няколко пъти дълбоко дъх, събра ръце зад гърба си и скочи напред. Щеше да се приземи върху главата си; това щеше да сложи край на нечистотата й.
Докато подът се приближаваше обаче, тя загуби самообладание. Изкрещя, почувства как ръцете й се освобождават въпреки волята й и закриват главата й, за да омекотят падането. „Твърде късно“ — помисли си тя с мрачно задоволство и в този момент главата й се удари о пода и всичко потъна в мрак.
Цинджао се събуди с тъпа болка в ръката и остро прорязване при всяко движение на главата. Беше жива. Когато отвори очи, забеляза, че в стаята е по-тъмно. Нощ ли беше вече? Колко бе спала? Не можеше да движи лявата си ръка, онази, която я болеше; забеляза грозно червено натъртване на рамото си и предположи, че го е счупила при падането.
Видя също така, че ръцете й още са омазани с лой, и се почувства непоносимо мръсна — присъдата на боговете. Все пак май не е трябвало да опитва да се самоубива. Боговете нямаше да я оставят да се отърве толкова лесно от присъдата им.