„Какво да направя? — запита ги тя. — Как да се пречистя пред вас, о, богове? Ли Цинджао, моя предшественичке на сърцето, кажи ми как да стана достойна, за да приема присъдата на боговете!“
Изведнъж в съзнанието й изникнаха словата на любовната песен на Ли Цинджао „Раздяла“. Тя бе една от първите, които баща й я бе накарал да запомни още на тригодишна възраст, съвсем малко преди да й съобщят, че майка й скоро ще умре. Стихотворението бе много подходящо в сегашния случай, защото не беше ли тя разделена от благословията на боговете? Не трябваше ли да се върне при тях, за да я приемат те като истинските богоизбрани?
някой изпрати
любовна бележка
с редици завръщащи се гъски
и когато луната изпълни
моя западен прозорец
когато цветчетата танцуват
над ромолящия поток
отново аз мисля за теб
двама
живеем в тъга
разделени
болка която не може да мине
но щом аз сведа очи
сърцето ми по-силно тупти
Луната, изпълваща западния прозорец, говореше, че това стихотворение е писано в името на някой бог, не за обикновен любовник — споменаването на запада винаги символизираше намесата на боговете. Ли Цинджао бе отговорила на молбата на малката Хан Цинджао и й беше изпратила това стихотворение, за да й подскаже как да излекува неизлечимата си болка — чувството на омърсеност върху плътта си.
„Какво е любовната бележка? — размишляваше Цинджао. — Редици от завръщащи се гъски; само че в тази стая няма гъски. Цветчета, танцуващи над ромолящ поток; само че тук няма нито цветя, нито поток.“
„Но щом аз сведа очи, сърцето ми по-силно тупти.“ Това беше разковничето, отговорът, и тя веднага го разбра. Бавно, внимателно Цинджао се обърна по корем. Неволно се опря на лявата си ръка и през рамото й премина такава силна болка, че тя замалко да изпадне пак в безсъзнание. Накрая застана на колене, с наведена глава, опряна на дясната си ръка. Сведе очи. Стихотворението обещаваше, че това ще помогне на сърцето й да затупти по-силно.
От това не се почувства по-добре — все още беше мръсна, все още я болеше. Гледането надолу не й показа нищо друго освен полирани дъски, жилките на дървото описваха криволичещи линии, простиращи се от коленете й до самия край на залата.
Линии. Линии от дървесинни жилки, редици завръщащи се гъски. А не можеха ли шарките на дървото да бъдат сравнени и с течащ поток? Тя трябваше да следва тези линии като редиците завръщащи се гъски; да танцува над тях, като цветче над поток. Това означаваше обещанието в песента: когато сведе поглед, сърцето й щеше да продължи да бие радостно.
Тя намери една особена жилка, линия от тъмни ивици като река през по-светлото дърво, и разбра, че това е потокът, който трябваше да следва. Не смееше да го докосва с пръст — мръсен, недостоен пръст. Трябваше да го следва леко, както гъската докосва въздуха, както цветчето докосва потока. Само очите й можеха да следват линията.
Така тя проследи внимателно ивицата до стената. На два пъти избърза прекалено и я загуби, забрави точно коя следи, но скоро отново я намираше (или поне така си мислеше). Вършеше ли го достатъчно добре? Бяха ли доволни боговете?
Почти, но не съвсем — не можеше да бъде сигурна, че след като е изпуснала ивицата, погледът й отново се е върнал точно на нея. Цветчетата никога не се отклоняват от потока. Тя трябваше да проследи само една жилка, по цялата й дължина. Този път започна от стената и се наведе много ниско, така че да не се разсейва дори от движението на собствената си дясна ръка. Продължи изключително бавно, без да си позволява дори да мигне, въпреки че очите започнаха да я смъдят. Знаеше, че ако изпусне отново ивицата, трябва да се върне и да започне отначало. Трябваше да я проследи от край до край, иначе нямаше да успее да използва силата й, за да изчисти ръцете си.
Стори й се цяла вечност. Позволяваше си да мига, но не неволно. Когато болката в очите й ставаше нетърпима, тя се навеждаше още повече, фиксираше линията с лявото си око и бързо затваряше и пак отваряше дясното. После фиксираше с него ивицата и затваряше другото. Така успя да достигне средата на залата, където дъската свършваше и започваше друга.
Не знаеше дали това е достатъчно, или трябва да избере друга жилка на следващата дъска и да я проследи. Надигна се плахо, за да изпробва боговете, да види дали са доволни. Изправи се още, не почувства нищо; изправи се съвсем — все още й беше леко.
А!, те бяха доволни. Сега лойта върху кожата й не представляваше нищо друго освен малко безобидна мазнина. Нямаше нужда да се мие, засега, защото беше открила как да се пречисти, друг начин да покаже покорството си пред боговете. Тя бавно се отпусна на пода, с усмивка, заплака тихо от радост. „Ли Цинджао, моя предшественичке на сърцето, благодаря, че ми показа пътя. Аз успях да се свържа с боговете; раздялата ни свърши. Майко, отново съм свързана с теб, чиста и достойна. Бели тигре на Запада, вече съм достатъчно чиста, за да докосна козината ти, без да оставя нито следа от нечистотия.“