— Тъй като духът произлиза от земята, той е тази част от човека, която създава ново от всичко старо. Съпругът копнее за всички незавършени неща, които е вършил заедно с жена си, преди тя да почине, и за всички неосъществени мечти за онова, което биха правили, ако беше жива. Така мъжът се гневи на децата си за това, че приличат прекалено много на него, а не на мъртвата му съпруга. Намразва дома, в който са живели заедно, защото или отказва да го промени, така че той е също толкова мъртъв, колкото нея, или защото го е променил и той вече не носи спомена за нея.
— Няма защо да се гневиш на малката Цинджао.
— Защо? Това ще те накара ли да останеш и да ми помогнеш да я възпитам като жена? Всичко, на което мога да я науча, е да бъде като мен — студена и твърда, остра и силна, като обсидиан. Ако израсне такава, макар да прилича толкова много на теб, как да не се гневя?
— Защото можеш и да я научиш да бъде такава, каквато съм аз.
— Ако имах поне частица от теб у себе си, нямаше да се налага да се женя за теб, за да се превърна в завършена личност. — Сега той я подмамваше с философски размишления, за да отклони разговора от болезнената тема. — Това е желанието на душата. Защото душата е изтъкана от светлина и блуждае в ефира, това е тази част от нас, която пази представите ни, особено представата за собственото ни аз. Съпругът копнее за цялото си същество, което е изградено от мъжа и жената ведно. Така той никога не вярва на собствените си мисли, защото в съзнанието му винаги остава един въпрос, на който единственият отговор са били мислите на жена му. Затова целият свят му се струва мъртъв, защото за него нищо не може да запази значението си пред този мъчителен, неразрешим въпрос.
— Много дълбоки размишления — отбеляза Дзян Цин.
— Ако бях японец, щях да си направя сепуку, да разпилея вътрешностите си върху урната с праха ти.
— Твърде лепкаво и мръсно.
Той се усмихна:
— Ако бях древен индус, щях да се хвърля в кладата ти, за да изгоря с теб.
На нея обаче вече не й беше до шеги.
— Цинджао — прошепна.
Така му напомняше, че не е уместно да прави каквото и да било, за да умре с нея, колкото и показно да е то. Трябваше да се грижи за малката Цинджао.
Затова Хан Фейдзъ попита съвсем сериозно:
— Как мога да я науча да бъде като теб?
— Всичко добро у мен идва от Пътя. Ако я научиш да се подчинява на боговете, да почита предците, да обича хората и да служи на владетелите, тя ще приеме точно толкова от мен, колкото и от теб.
— Аз ще я възпитам в ценностите на Пътя като част от мен.
— Не така. Пътят не е част от теб, съпруже. Въпреки че боговете ти говорят всеки ден, ти продължаваш да вярваш в свят, където всичко има логично обяснение.
— Аз се подчинявам на боговете.
Нямаше друг избор, помисли си той с горчивина: дори малкото забавяне в изпълнението на заръките им му причиняваше страдания.
— Ала ти не ги познаваш. Не обичаш творенията им.
— Пътят включва само любовта към хората. На боговете ние просто се подчиняваме.
„Как мога да обичам богове, които постоянно ме унижават и ме измъчват при всяка възможност?“
— Ние обичаме хората, защото са творения на боговете.
— Не ми чети проповеди.
Тя въздъхна.
От тъгата й го заболя като от ужилване от оса.
— Бих искал да ми четеш проповеди вечно — поправи се Хан Фейдзъ.
— Ти се ожени за мен, защото знаеше, че обичам боговете, а ти си напълно лишен от такава любов. По този начин аз те допълвах.
Как можеше да спори с нея, след като добре съзнаваше колко мрази боговете — за всичко, което му бяха причинили; за всичко, което го бяха накарали да стори; за всичко, което му бяха отнели…
— Обещай — призова го Дзян Цин.
Той знаеше какво означава тази дума. Тя чувстваше наближаването на смъртта и искаше да прехвърли бремето на живота си върху него. Бреме, което той с готовност щеше да приеме. Бремето да продължи по Пътя без нея, от което се беше боял толкова дълго.
— Обещай да научиш Цинджао да обича боговете и да върви винаги по Пътя. Обещай да я възпиташ да бъде толкова моя дъщеря, колкото и твоя.
— Дори никога да не чуе гласа на боговете?
— Пътят е за всички, не само за онези, които чуват боговете.
Може би, помисли си Хан Фейдзъ, ала за онези, които чуваха боговете, следването на Пътя бе много по-лесно; защото всяко отклоняване им причиняваше ужасни страдания. Обикновените хора бяха свободни, можеха да се отклонят от Пътя и да не почувстват болка заради това с години. Онези, които чуваха гласа на боговете, не можеха да го напуснат и за миг.
— Обещай.
„Ще го направя. Обещавам“ — помисли си той. Ала не успя да изрече тези думи на глас. Не знаеше защо, но нещо у него се противеше.